На 10.10.2020 – Световния ден за психично здраве  стартира информационната кампания „Живей, не страдай“, в подкрепа на хората с психични заболявания. Тя обединява усилията и каузите на, Глобална инициатива в психиатрията, Световната здравна организация – България, Националния център по обществено здраве и анализи и Портал на пациента.


Валентина Христакева е директор на Фондация Глобална инициатива в психиатрията - организация, създадена в България преди повече от 20 години. Първоначално и до 2004 г. тя е клон на голяма холандска организация със същото име, след което става самостоятелно юридическо лице. Приоритетът на работата ѝ е реформа на системата на психично здраве в Югоизточна Европа – Балканите и Молдова. За проблемите в системата на психичното здраве разговаряме с Валя Христакева в навечерието на 10 октомври – Световния ден на психичното здраве.  

 


- Г-жо Христакева, какво Ви привлече да работите за каузата психичноздравна грижа?

 

Завършила съм социални дейности в Бургаския свободен университет и имах преподаватели, които работеха в системите за психично здраве. Те бяха харизматични личности и през този добър ролеви модел аз също се ангажирах да работя в сферата на психичното здраве. Участвах в няколко инициативи и проекти, в които бяха включени хора с психичноздравни трудности. Почувствах, че това общуване с хора, които имат психичноздравни проблеми, трябва да има по-нормален отговор от системите в България. Това се превърна и в моя кауза и не си представям вече, че мога да работя в друга сфера. 

 

- Какви са най-големите проблеми на системата на здравеопазване в сферата на психичното здраве?

 

Един огромен проблем е липсата на взаимодействие между системата на здравеопазването и социалната система, липсва всякаква социална подкрепа. Ако човек е с психичноздравна трудност, много често той влиза в психиатрична болница недоброволно, с много тежки последствия върху живота и достойнството му. Защото е пропуснат пътят на ранна интервенция, когато са започвали симптомите на кризата. В България почти няма система, която да подкрепя тези хора в общността. В самото здравеопазване психиатричната грижа в момента има нужда от коренна реформа. 

 

Има проблем в обучението на професионалистите, в разпределението на психиатричната помощ. Тези големи изолирани психиатрични болници трябва да се вкарат в населените места. Сега те не са места за лечение и грижа до степен, в която човек да повярва, че може да се възстанови. Психиатриите са просто изолатори. 50% от хората в тях живеят за постоянно, защото няма къде да отидат след това, няма кой да посрещне нуждите им в общността. Тези хора са лишени от основни права като правото на труд и на живот в общността. Тези права не само че са им отнети, но и няма кой да се застъпи за тях  

 

В началото на октомври беше публикувана Националната стратегия за психично здраве (2020 – 2030 г.), която се надяваме да доведе до качествен резултат. До момента психиатричната грижа е изцяло в медицинския модел. Доста е ригидна по отношение на границите си, по отношение на взаимодействието с близките и роднините на хората с психични проблеми. Със самите хора отношенията са доста институционализирани. Те не се разглеждат като човешки индивиди с права, а като пациенти на болницата, които са остро или хронично боледуващи. Който и да влезе в системата на психиатрията, не му се дава шанс за възстановяване. И условията, и отношенията в психиатричните болници са тежки. Самият персонал е доста прегорял по отношение на техните собствени пациенти и не вярва, че може да бъдат възстановени, подкрепени и да имат качествен живот, да имат нормален живот в общността. 

 

- Има ли възможност в България хората с психични заболявания да работят?

 

Няколко са пречките пред това човек с психично заболяване да работи. Чудовищен проблем е стигмата. Носим я всички – и ние, професионалистите, и хората с психичноздравни трудности. Общността като цяло вярва погрешно, че тези хора са опасни, че са непредсказуеми. Това се подклажда и от некоректното им представяне от медиите. В действителност огромната част от тези хора са неразпознаваеми сред нас. Те крият своето психично страдание, за да не бъдат уволнени от работа, за да не бъдат отритнати от групата, на която принадлежат. Имаме много примери на наши клиенти, които не казват на работодателя си, че имат проблем, дори на приятелите си не казват. 

 

- Как Вие помагате на клиентите си?

 

Нашата е от първите служби в България. Започнахме с един съвместен проект с Националния център за обществено здраве и анализи в началото на 2000 г.  Създадохме в Благоевград Център за психично здраве в общността, в който хора с психичноздравни проблеми получаваха подкрепа там, където живеят. Тази подкрепа беше в различни области от техния живот. По това време преобладаващият подход беше през грижата, изцяло в ръцете на професионалистите. Те смятаха, че като експерти в тази област знаят най-добре какво е нужно на хората с психичноздравни проблеми. Те обучават хората как да си разпознават и овладяват симптомите, как да търсят, да намират и да се задържат на работно място, как да водят здравословен начин на живот въпреки тежките лекарства. Отделно имахме цял информационен модул за лекарствата – защото ги приемат през голяма част от живота си. Но това са само обучителни програми, които да научат хора с психични проблеми да управляват до известна степен живота. Големият недостатък на тези подходи е, че не дават възможност за практическа реализация на уменията, които хората придобиват. Какво от това, че знаеш как да се появиш на интервю за работа и да си напишеш автобиографията, след като продължаваш да се автостигматизираш и да бъдеш неуверен. По-вероятно е работодателят да не разбере нищо за твоето страдание, да се чуди защо си странен и да те уволни още в изпитателния период. 


Ние обаче решихме да имаме собствена услуга с идеята да я адаптираме към българската действителност. Така създадохме Комплекс за психичноздравни услуги в общността в София през 2008 г. След това още един, пак в София, в кв. Лозенец. Имаме услуги и в Ловеч. Те бяха създадени от общината, а ги взехме за управление. По този начин мултиплицираме опита, който имаме. 
   
- Какво успявате да направите за хората с психична болест?

 

Обучаваме ги в социални умения, защото това е важно. Но отвъд обучителните модули се опитваме да присъстваме там, където сме нужни. Например имаме програма за подкрепено живеене, чрез която се опитваме да задържим хората в техните общности, в собствените им жилища. Ако възникнат конфликти в средата, тогава посредничим в отношенията с нея. Имаме програма и за подкрепена заетост, по която свързваме с работодатели хората, които търсят работа. Като цяло работодателите в България още не са склонни да назначават хора с психични разстройства.

 

- Но и Вие играте ролята на работодател, нали?

 

Да, имаме две собствени предприятия. Едното е обществена пералня „Зелена“, създадена 2007 г., а другото е магазин за платове в центъра на София с арт-ателие „Творилница” към него, където се изработват изделия от плат. В социалните ни предприятия в момента работят 11 души. Отделно имаме 5 души, назначени на работа на различни позиции в службите, които управляваме. Някои от тях са социални работници, които работят с хора с психично страдание. 

 

Част от хората със психично страдание отиват на свободния пазар на труда и се закрепват на работните си места. За жалост обаче, хората, които дълго време са с психично страдание, са увредени не толкова от психичната болест, а от средата, в която са пребивавали. Те прекалено дълго време не са имали възможност да полагат какъвто и да било труд и на тях им е нужно повече време да се адаптират на работното място. 

 

- Приблизително колко хора се нуждаят от подкрепата, която Вие оказвате?

 

Наскоро от НЦОЗА извадиха статистика, че в България с тежка психична болест са близо 26 000 души. При тях болестта протича хронично и се нуждаят от сериозна подкрепа. Не е работено за овластяване на тези хора, за да могат да водят нормален живот. Друга огромна част от хората в България имат психично страдание, което не се вижда на повърхността, но намалява качеството им на живот. Основно това са хора с депресия, която се подценява, въпреки че е сериозно страдание. Има хора с интелектуални затруднения – около 26 000 души, които също се нуждаят от грижа. 

 

Всеки четвърти от нас в някакъв момент от живота си ще има психичноздравни трудности и ще има нужда от подкрепа. А тази подкрепа трябва да е налична, да е достъпна, да е нестигматизирана и разпознаваема от всички. Да можем да я намерим така, както отиваме при личния лекар, когато настинем. 

 

- Как реално може да се изравни грижата за психичното здраве с грижата за всеки друг здравословен проблем? И как според вас може да се премахне стигмата?

 

Това трябва да започне първо от нас, професионалистите. Трябва да престанем да мислим за себе си като за хора, които единствени знаят всичко за психичната болест. Защото това не е вярно. Хората, които знаят всичко за психичната болест, са тези, които имат психично страдание. Често професионалистите говорим през диагнозите за конкретните хора – шизофреник, биполярен, сякаш това казва всичко за човека. Но не е така. Хората с психична болест са много различни, имат различни знания, умения, в повечето случаи са високоинтелигентни.

 

Добре е в общото здравеопазване да има възможност за насочване към групови практики по психично здраве. Трябва първата линия за подкрепа на психичното здраве да е доста по-широко застъпена. Нужно е общопрактикуващите лекари да разпознават симптомите на психичната болест и да говорят спокойно с пациентите си, че може да потърсят и друга помощ. В момента в България тя е само психиатрична. Не може да бъде психологическо консултиране, защото то не се заплаща от Здравната каса. Самите психиатрични болници трябва да престанат да бъдат чудовищни институции. Те трябва да се отворят, да влязат в общото здравеопазване към многопрофилните болници, за да има насочване от отделение към отделение. Защото хората с психичноздравни трудности имат и соматични заболявания, а нямат достъп до общото здравеопазване. В момента психиатрията лекува техните други заболявания от собствения си бюджет. И това е огромен проблем. 

 

Нужно е да знаем също, ако имаме психичноболен в нашата среда, към кого да се обърнем и да търсим решение. А не да гледаме да се отървем от психичноболния и проблемът да го няма. Общото разбиране е да го изпратим да се лекува някъде далече, извън обществото, за да не ни пречи. По-лошото е, че оправдаваме това поведение, като го обличаме в понятия, като „грижа“. 

 

Освен това медиите трябва да са по-отговорни към начините, по които третират проблемите на психичното здраве. Защото те са основният източник на информация. 

 

Покрай огромния стрес, който причини пандемията с COVID-19, сериозно се повишиха тревожните разстройства, които са сериозно психично страдание. Паническите атаки също зачестиха и също са сериозно психично страдание. Трябва да се научим да говорим за собственото си психично страдание, за моментите, в които сме се чувствали уплашени, без перспектива... Ако видим това у себе си, по-лесно ще разберем и ще съчувстваме на други хора с психично страдание. 

 

- Смятате ли, че Националната стратегия за психично здраве ще бъде успешна?

 

Зависи много от това дали стратегията ще бъде финансирана подобаващо. Защото през годините доста програми за психично здраве се провалиха. Когато една програма не е финансирана, тя остава само пожелателен документ. Зависи също и от това как се лидерстват националните програми. Ако те се лидерстват от системата, която е докарала този чудовищен регрес в грижата за психичното здраве, не очаквам да има подобрение. 

 

- Кой според Вас трябва да лидерства изпълнението на новата Национална стратегия за психично здраве?

 

Надяваме се това да е партньорство между всички системи. Само здравната система не би могла да направи тази така желана реформа. Трябва да има сериозна междуведомствена колаборация, да има и представители на организации на хора с психичноздравни трудности, на техните близки и роднини, на неправителствени организации. Самото лидерство трябва да си партнира със всички онези, които са най-ощетени и засегнати от сегашната система. Решенията трябва да са прозрачни. Няма как да се лидерства само от психиатричната система. Нищо няма да стане, ако поканят само шефовете на всички психиатрични болници. Не можем да очакваме, че те ще имат интерес да променят цялата система. Ако можеха да променят системата, те щяха вече да са я променили. И в момента не са малко парите за психично здраве, важно е как се употребяват. 
Независимо че сега има политическа воля за реформа, ако тя е управлявана зле, само ще затвърди статуквото. Неприемливо е да се хвърлят страшно много пари без никаква полза за хората с психично страдание.