Когато чуем депрсия си представяме един тъжен, тъжен човек, може би и много сълзи, мрънкане и недоволство от.. всичко. В действителност депресивното разстроство принадлежи към групата на афективните разстройства – психични заболявания.


Депресията спада към широко разпространените и социално значими заболявания. Когато става въпрос за леки форми на депресия понякога има затруднение в разграничаването ѝ от нормалната тъга, която е позната всекиму. Умерено тежките форми на депресия би трябвало с изявените си симптоми да алармират близките на пострадалия и да насочат към търсене на съдействие от лекар.


Е, какви са изявите на тежката депресия?



Прояви на тежката депресия

Много просто, при нея симптомите от леката и умерено-тежката форма са с още по-засилена изява. Колкото по-тежка е формата, толкова по-интензивни са симптомите. Разбира се, медицината не е математика.


При по-тежките форми на депресия е възможно да се стигне дори и до психотична продукция, при коятo има, освен разстройства във възприятието, но и промени в съдържанието на мисловния процес, стигащи до налудности.


Налудните мисли могат да бъдат за вина, обедняване, разорение. Тъй като дори и в такъв стадий, пациентите имат запазена логика и критично мислене, те могат да преценят положението (на своята неработоспособност и безпомощност). Ето защо те започват да се обвиняват в мързел или некадърност, вместо да осъзнаят, че са болни и започват все повече да развиват мисли за вина, престъпност и дори – за греховност, ако са силно религиозни.


В някои случаи към тези мисли се прибавят и такива за надвиснала над тях и/или семейството им опасност от разоряване, която ще сполети не само тях самите, но и цялото семейство като възмездие за тяхната собствена вина.


Много чести са хипохондричната настройка и погрешното тълкуване на телесните усещания, които особено депресивно болните в напреднала възраст, тълкуват като симптоми на неизлечима болест. В тежките случаи на психотична депресия хипохондричните налудности придобиват нелеп характер – например пациентите смятат, че органите им са изгнили, че червата им са запушени и храната не преминава и се преживяват като „жив труп“ – синдром на Котард.


Някои пациенти могат и да станат параноидни, считайки че околните се държат по-особено с тях, тъй като им личи тежката болест.


Не са изключени и слухови и обонятелни халюцинации във вид на оскърбителни или осъдителни гласове или пък миризми на гниеща смет или мърша.


Риск от самоубийство и дори.... убийство!

Измъчвани от вътрешно напрежение, чувство за малоценност и вина, болните от депресия преживяват живота си като безсмислен и мъчителен. Бъдещето им се струва изпълнено със страдание и пациентите не виждат никакъв изход от това – всичко, дори животът, им се струва безсмислен.


Именно по тази наклонена плоскост се стига и до решението на пациента да сложи край на живота си. Самоубийствата стават най-често в ранните часове на сутринта, както и в началните фази на депресията или при излизането от нея. Това се дължи на факта, че в апогея на болестта двигателната активност на пациента е прекалено потисната. Възможно е и актът на самоубийство да е внезапен и неочакван – меланхолен рапсус.


Сравнително рядко, преди да се самоубият, е възможно депресивно болните да убият своите най-близки хора – деца, родители, съпруг/съпруга. Към това им действие ги води мисълта, че ако те останат живи след смъртта на пациента, техният живот ще бъде непоносим, и че изобщо животът е толкова жесток, че по този начин те ще ги избавят от мъките. Това е убийство, извършено от любов, милост и жалост по жертвите.


Пълна липса на инициатива – за каквото и да е

Пациентите предпочитат да прекарват с часове легнали или пък седящи на ръба на леглото, с наведена глава, отпуснати черти на лицето, прибрани в скута ръце. Тяхната забавеност е до степен на обездвиженост. Липсват им всякаква инициатива и желание да се прави каквото и да било. Често не се хранят и не поддържат лична хигиена.


В други случаи психомоторната забавеност може да е допълнена, припокрита или изместена от ажитираност. Тя може да варира от едва доловимо неспокойствие с преместване на краката и кършене на ръцете и тежки въздишки до силно изразено двигателно неспокойство.


Тревожността като водещ симптом е по-характерна за възрастните пациенти.