Възрастните са отговорни за децата и юношите. Не трябва да забравяме това. Самоубийството, според международната статистика, е третата водеща причина за смърт при юноши на възраст 14-18 години в Европа и Северна Америка. Увеличава се и честотата на самоубийствата при деца под 14-годишна възраст. Смята се, че за всеки опит за самоубийство има поне десет опита.


Изследванията на причините показват, че основните фактори са психосоциални и са свързани със стреса в училище, в социалния кръг и в семейството. В такъв случай на това трябва да се обърне внимание на формирането на личността, по отношение на новите условия на живот, в рамките на училището, общността, семейния кръг.


Хората със саморазрушителни наклонности насочват агресията срещу себе си, независимо дали е интрапсихична, или поради външни фактори.
Основната характеристика е импулсивност на действията. Тези актове на саморазрушение са по същество опит за контролиране на ситуация, която се очаква да бъде болезнена, дори когато е причинена от самите тях. Много пъти това се прави без човекът да го осъзнава. Това, което преобладава е чувството за всемогъщество, но в същото време и отричане на тялото.



Те също така са склонни да създават взаимоотношения, в които усещат липсата на чувствителност и агресия на другите. Обикновено се самовъзприемат като недостойни, виновни, заслужаващи наказание и че в крайна сметка са обречени да ги разбират погрешно, да не им се засвидетелства уважение и да са малтретирани. В замяна те често изглеждат внушителни и презрителни, възхвалявайки душевните си страдания и презирайки другите, които не могат да понесат страданието им със същата смелост и достойнство. Имат надежда, че ако страдат сега, когато са млади, ще се радват по-късно. Но реалността е, че тези, които страдат най-много в детството, обикновено страдат най-много в зряла възраст. Тази реакция на стреса се превръща в навик.


Какви могат да бъдат причините за такова поведение?

  • Необходимостта на възрастния да вярва в надеждата и обещанията в детско-юношеските години често му пречи да приеме признаците на отчаяние, тревожност и нужда от страдание при тези деца.
  • В днешно време хората са по-изолирани и отчуждени един от друг. Това води най-уязвимите хора, каквито са и децата, към параноични нагласи и интензивна социална омраза, където те обвиняват другите за своето нещастие. Те водят до интензивни емоционални състояния, придружени с депресия или еуфория и самота. Друг път в пасивност, съпротива срещу промяна, агресия, объркване на идентичността и кризи на душевна болка, мизерия, отчаяние, самоунищожение, които водят до необходимостта от незабавно удовлетворение.
  • Непрестанната борба на родителите за финансов просперитет или дори за оцеляване, измества фокуса от емоционалното богатство и умението на децата за регулация на емоциите. Необходимо е да се осигури сигурност, грижа и ясно и зряло разграничение.
  • Необходимостта и двамата родители да работят, което от своя страна не дава достатъчно възможност за ангажиране на време за децата.
  • Много хора със саморазрушително-мазохистични наклонности приемат, че трябва да понесат храбро страданието си и когато това е било направено, са получили одобрение.
  • Друга причина е някакво травматично преживяване или лишения, но до момент, в който и надеждата, и любовта са останали непроменени.
  • Също така злоупотребата с токсични и психоактивни вещества, в отговор на стреса, който съществува в живота, и при който стрес те се чувстват объркани и гневни.
  • Условията днес се промениха. Новите технологии, като интернет, който от една страна е средство за информация и комуникация, донесе със себе си както положителни, така и отрицателни ефекти. 
  • Промени в ценностната система и обществените нагласи.
  • И не на последно място образователната система, явно състезателна, твърде сложна, която създава голям стрес у децата и изискванията, които те получават от учители, родители, съученици, държавата.


Гневът е нормална емоция, когато човек не получава това, което иска. Хората вярват, че имат право да изпитват враждебност само, когато са претърпели нещо лошо. Когато изпитват разочарование или гняв в нормални граници, те отричат тези чувства, за да не бъдат обвинени, че са без срам и егоистични. Те трябва да са уверени, че са приемани и разбрани от другите, дори и когато изпитват гняв.


Когато един терапевт в подобен случай действа от личен интерес и третира реакционния гняв на пациентите като нещо интересно и нормално, това помага за промяна на патологичните вярвания към по-добро. Необходима е неутралност. Нито състрадание, нито обвинение. Винаги във всяка личност, колкото и да е нарушена, има здравословни аспекти, които психологът трябва да разпознае и засили.