Тревожността и депресията са едни от най-често срещащите се ментални разстройства, които покосяват хората. Изясняването на онези индивидуални различия, които предсказват устойчивостта или уязвимостта към емоционален стрес, е решаващо за идентифицирането на етиологичните фактори, допринасящи за въпросните смущения, както и за промотиране на емоционално благополучие. Въпреки скорошния напредък в идентифицирането на специфични мозъчни региони и личностни особености, остава неясно дали съществуват общи фактори, които стоят в основата на структурните аспекти на мозъка и личностните черти, които от своя страна защитават срещу симптоми на емоционален стрес.
В изследване, публикувано в Personality Neuroscience, група от невроучени цитират голям брой източници, които свързват адаптивни отговори към емоционални предизвикателства със структурни характеристики на мозъка. Например, префронталният кортекс, средната фронтална кора, орбифронталната кора и долната фронтална кора са свързани с интеграцията и контрола на емоции. По-конкретно, когнитивните стратегии за преоценка на емоционалния заряд на дадена ситуация са корелирани с по-силна активност в споменатите райони. Допълнително, данни, извлечени от лезии чрез електроенцефалография и невроизображения, показват, че левият префронтален кортекст е част от система, която участва в по-позитивните нагласи на индивидите.
След обзора на големия брой източници, авторите на публикацията се интересуват дали предложеният модел на общите фактори в структурата на мозъка и в личностните характеристики може да прогнозира по-ниски симптоми на стрес. Целта е както страдащите от тревожност и депресия, така и лекуващите ги специалисти да притежават нужната информация, за да борят менталните разстройства.
Снабдени с полезните данни, специалистите ще могат да насочат когнитивно-поведенческите намеси към идентифицираните мозъчни области. „Хората не са непременно наясно колко пластичен е мозъкът“, казва Санда Долкос, един от авторите на проучването. „Можем да променим мозъка си посредством опит и обучение“, продължава тя.
Долкос и нейните колеги всъщност разчитат на нещо, което е познато на невроучените като „невропластичност“ - способност на мозъка да променя пропорциите на сивата материя, както и организацията на синаптичните връзки. В най-общи линии, невропластичнността е феномен, демонстриращ, че структурната организация на мозъка не е съвсем фиксирана, от което различни форми на терапия могат да се възползват.
