Значението и последиците от емоционалните реакции на силно травмиращи събития е доловено и изучавано за първи път във военни условия. Едва през последните няколко десетилетия специалистите си дават сметка, че и в ежедневието в мирни времена съществуват условия за разгръщане на хронично психично разстройство след силно стресово събитие.
Това, което ще постави събитието в основата на посттравматичното разстройство е възприемането му – то е болезнено изживяно, причинило е извънмерно впечатление на пострадалия и е мисловно неадекватно обработено.
Остра реакция на стрес
Тя не е равносилна на психично заболяване и всеки човек е възможно да реагира с остра реакция на травмиращи събития, които надминават ежедневните и обичайни преживявания – бедствия, катастрофи, насилие, загуба на значим близък, присъствие при извършване на злоупотреби и убийство.
Реакцията често се състои в притъпяване на възприятията, амнезия с невъзможност за припомняне на важни моменти от събитието и загуба на емоционална реактивност. Тези елементи са еволюционно съхранени като полезни в условия на остра травмираща ситуация.
Острата реакция се развива средно у 1/4 до 1/3 от хората, преживели травмиращо събитие, но при 75% от тях отшумява без последствия. Задържането ѝ за повече от един месец е вредно – не позволява адекватното осмисляне на травмата – и насочва към развитието на посттравматично стресово разстройство.
Ето защо здравната общност все по-сериозно осъзнава, че след оказване на първа медицинска помощ, на пострадалите е нужно да се осигури и т. нар. кризисна психотерапия. Целта е да се подпомогне човека сам да разпознае, понесе и реформулира травмата по такъв начин, че да успее да я впише в житейската си история – и тя да остане там.
Колко е разпространено?
Преминаването на острата реакция на стреса в продължителното посттравматично стресово разстройство зависи основно от интензитета на травмиращото събитие. Общата му честота е около 8%.
Освен силата на стреса, значение има и „теренът“, върху който той ще упражни влиянието си – тоест индивидуалната реактивност на пострадалия. Тя се определя от предходни травми, фамилна обремненост, наличие на други психични разстройства, възпитание, вярвания и др.
Независимо от всичко това, честотата сред жертвите на насилие остава висока – 50%-70%.
Какво се случва в мозъка?
Невроизобразителни и функционални методи позволяват да надникнем зад кулисите и ни разкриват, че у пациентите с това разстройство е настъпило нарушение в обработката на сензорната информация. Доказано е, че травматичните преживявания се складират в паметта по различен начин от обикновените събития и ангажират по различен начин структурите, отговарящи за емоциите – хипокампус, амигдала и др.
Лабораторни анализи демонстрират дълготрайно повишение на секрецията на адреналин и норадреналин и промяна в трансмисията при всяка ситуация, напомняща за травмата. Установява се и свръхреактивност на хормоналната ос хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза.
Какво преживява засегнатият?
Основните прояви на разстройството се състоят в повтарящо се преживяване на травмата, отбягване на всичко, което напомня за нея, притъпяване на емоциите и симтоми на автономна свръхвъзбудимост.
Пациентите неволно се оказват пленници на събитието, защото се налага да го преживяват многократно чрез нахлуващи в съзнанието живи картини или спомени от него денем и/или повтарящи се кошмари нощем.
На този тормоз засегнатият отговаря с опити да отбягва всички ситуации, предмети и хора, които могат да напомнят за случката и с притъпяване на емоциите. Това се последва често от отчуждаване от социалните дейности и контакти и ограничаване на интересите.
Автономната свръхвъзбудимост се състои от прекомерно стряскане, лош сън, затруднена концентрация, раздразнителност, нарушен контрол върху импулсите и враждебност. Тези прояви с времето се усилват и стават все по-трудно поносими.
Описаните характеристики на посттравматичното стресово разстройство не само затрудняват ежедневието и взаимоотношенията на болния с околните, но и го отдалечават от възможността за осмисляне на случилото се по конструктивен и облекчаващ начин.
Около половината от засегнатите успяват да се освободят от симптомите в рамките на шест месеца, но при около 1/3 от тях състоянието хронифицира. В тези случаи пациентите, с подкрепата на психотерапия и подходящи медикаменти могат да се изправят и да надвият болезнените спомени.
