Марина Попова, фамилен консултант, и Диляна Бондокова, клиничен психолог, са част от екипа на програмата за рехабилитация на зависими „Солидарност“ към сдружение „Фракарита България“. От над 5 години активно работят с хората с различни форми на зависимост и техните близки и семейства.


От 2003 г. програмата за рехабилитация и ресоциализация на зависими от алкохол, наркотици и хазарт в дневния им център е помогнала на десетки хора. Сдружението поддържа и единствената у нас Национална информационна линия за наркотиците, алкохола и хазарта (НИЛНАХ). Тя е първата по рода си служба в България, създадена с цел да предоставя на цялото общество обширна и достоверна информация относно видовете психоактивни вещества, ефектите и рисковете от употребата на наркотици и алкохол, проблемната игра на хазарт, зависимостите и методите за тяхното лечение, местата за помощ в страната, както и насоки за родители, близки и учители.

 


Пред Puls.bg психолозите на сдружението говорят за мащабите на алкохолната зависимост у нас, кои са първите индикации за проблема и къде да ги потърсим, на каква помощ могат да разчитат зависимите и има ли изход от омагьосания кръг на алкохола.

 

- Алкохолът е спътник на българина и в радост, и в мъка – прави ли това по-трудно разпознаването на употребата му като проблем?


М. Попова: Алкохолът остава предизвикателство за всяко обществото, не само за нашето. Първата индикация за проблем обикновено идва от близките. Те са тези, които търсят помощ – обикновено са объркани, уплашени, без идея как да помогнат. Вече са пробвали някакви начини, които не са сработили и се чувстват отчаяни.


Много често се случва и първото обаждане да е много отложено във времето, тъй като са имали идеята, че могат да се справят сами. Някои от тях са търсили помощ, но са предприемали само една от стъпките, например само детоксикация. А други изцяло са неглижирали проблема по една или друга причина. Често се случва близките и роднините да се обаждат, когато последствията от употребата са много видими - например влошено здравословно състояние, насилие в семейството, кражби и други противообществени прояви. Тогава вече самите близки се чувстват застрашени и безпомощни.


- Ще сгрешим ли тогава, ако наречем зависимостта от алкохола болест на цялото семейство?


М. Попова: В работата си разглеждаме алкохолната зависимост първо като симптом на личността – като нещо, което се случва вътре в човека, а зависимостта е патерицата, с която той някак се опитва да се справи. С нея замества нещо, което му липсва. От друга страна обаче разглеждаме и човека, който е развил определена зависимост, като носител на симптом в цялата система – в семейството. По тази причина ние насърчаваме семейството да се включи в процеса на рехабилитация.


Д. Бондокова: Семейството е фонът, на който възниква проблемът, но също така е и важна част от решението. В хода на рехабилитацията човек се променя, развива се и близките е добре също да подкрепят тази интензивна промяна. Самите те също преминават през много бурни преживявания и в крайна сметка също се променят. В този процес имат нужда от подкрепа, разбиране и насока.

 

- Как успяват да убедят алкохолно зависимият да признае проблема си и да подаде ръка за помощ?


Д. Бондокова: В известна степен нежеланието да признаеш и потърсиш помощ е част от самото заболяване. Зависимостта засяга всичко – и тялото, и психиката, и социалната среда. Някои хора губят работата си, други – семейството си, трети се провалят в друга област. Но човек продължава да употребява алкохол, въпреки че вече има негативен опит и вижда, че нещата не вървят добре. 


- Кога идва моментът на пречупване?


М. Попова: Обикновено се случва първо през близките. Те са тези, които първи забелязват признаците. Самите зависими често минимизират проблема или считат, че могат да спрат винаги, когато поискат. За съжаление, често те започват да търсят помощ едва когато натрупат значителен негативен опит. Например сериозни здравословни проблеми, криза в семейните или брачните отношения, загуба на работа, загуба на социалния кръг. 


Oтначало мотивацията за лечение често е външна – човек започва лечение, за да стабилизира отношенията вкъщи и да възстанови част от изгубеното в живота си.


Истинската потребност и осъзнаване, че има проблем и трябва да се справиш с него в името на собственото си здраве, живот, семейство, идва на по-късен етап от рехабилитацията. Свързано е с изграждането на позитивен опит без употреба на алкохол – когато човек вече придобие позитивен опит, в резултат на по-дълга ремисия от поне няколко месеца, чак тогава може сложи нещата на кантар и да си каже, че има смисъл от това, което прави.


Д. Бондокова: Всичко това става много постепенно. Когато се работи активно и хората влязат в ремисия, се появяват някакви дребни неща, които може самите те да не забелязват или да не ги определят като положителен резултат от спирането на употребата. Например започват да спят по-добре, емоционално се чувстват по-стабилни, имат повече енергия за нови неща. Това са много фини моменти, които трудно забелязват в началото, но са много важни. 

 

- Мъжете или жените по-често попадат в мрежите на алкохола?


М. Попова: Около 75-80% от зависимите към психоактивни вещества, включително алкохол, са мъже. Мъжете принципно са по-склонни към рискови поведения. При жените обаче много по-бързо възниква физическа зависимост към алкохола, чиито признаци са развитие на толеранс и абстинентни симптоми. Освен това жените като че ли са по-малко склонни да търсят помощ за себе си поради различни причини. Например за тях често се оказва трудно да предприемат лечение, тъй като им е невъзможно да се отделят от децата си. Проблемът със стигмата засяга всички зависими, но касае по особен начин жените. 


- Какъв е мащабът на проблема у нас? Още в началото на 2019 г., стана ясно, че над 200 хиляди българи и техните семейства се борят с алкохолната зависимост.


Д. Бондокова: Няма официална статистика колко българи пият проблемно, колко са зависимите, колко от тях са потърсили лечение. Ние се опираме на данните от Националната информационна линия за наркотиците, алкохола и хазарта. Години наред проблемите с алкохола са най-честата причина за контакт с линията. Другите ни преки впечатления са от програмата за рехабилитация – голям процент от хората идват именно заради алкохолна зависимост.


М. Попова: Алкохолната зависимост е глобален проблем, но много често алкохолът е и съпътстващо вещество при злоупотреба и с други вещества или хазарт. Тъжното е, че в България няма национална стратегия – има такава единствено за наркотиците, но за алкохола и хазарта няма, а те са тревожен проблем у нас. 


- Каква грижа осигурява държавата на човек, който вече е осъзнал проблема си и иска да се лекува?


Д. Бондокова: Държавното участие в процеса на лечение е частично. Обикновено първата стъпка е постъпване в болница за детокс, за който няма клинична пътека. Все пак детоксикацията може да се осъществи безплатно в някоя от държавните психиатрични болници или центровете за психично здраве. Следващата и може би най-важна стъпка от лечението е психосоциалната рехабилитация. Тя може да се осъществи под различни форми - индивидуални консултации с психолог с опит в областта, постъпване в дневна програма като нашата или затворена терапевтична общност.

 

Тези програми се поддържат от неправителствени организации и тъй като няма национална стратегия, не се отпуска финансиране от държавата за рехабилитация на зависими към алкохол. В малка част от държавните психиатрични болници и центровете за психично здраве има и програми за рехабилитация за хора с различни зависимости, но за съжаление броят им не е достатъчен. Има много градове и региони в страната, в които няма такива услуги.


- Какво се случва с пациента на изхода на клиниката след като тялото вече е чисто от алкохола?


М. Попова: За правилната терапия изключително важно е да се следват конкретни стъпки и първата крачка е именно изчистването на тялото или така наречения детокс. Това почти винаги се налага, защото хората имат абстиненция, а често има и други сериозни заболявания, които изискват съпътстващо наблюдение и лечение. Затова този етап е задължително да се прави от добре подготвени специалисти и в болница. 


Когато хора в нужда ни потърсят на информационната линия, ние ги изслушваме внимателно и заедно начертаваме пътя, който трябва да се извърви. Но предупреждаваме да не се правят експерименти като детокс в домашни условия например, защото алкохолната абстиненция може да бъде животозастрашаваща. Ако физическото изчистване се случи и човек се стабилизира, значи е направил първата важна крачка. Много често, за съжаление, хората спират до тук.


Втората крачка е същинското лечение или иначе казано повлияването на психическата зависимост към веществото. Това е истинския и далеч по-дълъг процес на рехабилитация и лечение. Случва се с активната работа с психолог и/или в група. При развита вече зависимост е много важно пациентът да е поставен в една добре структурирана и защитена среда. Индивидуалните консултации с психолог веднъж седмично например, може да не са достатъчни при по-тежка и дългогодишна зависимост. Тази среда биха могли да бъдат дневните центрове като нашия или затворените терапевтични общности и програми. Там човек работи активно, за да открие причините довели го до употребата и се учи как да не се върне назад.

 

- Какво се случва в дневния център на рехабилитационна програма „Солидарност“?


Д. Бондокова: Програмата ни е изградена на базата на модела на терапевтичните общности, но е от отворен тип – участниците са тук всеки работен ден от 9 до 17 часа, а след това се прибират вкъщи при близките си. Всеки ден има определена програма - терапевтични групи с определена насоченост, семинари и ателиета. В терапевтичните групи се работи върху взаимоотношенията с близките, разпознаването на емоциите и нуждите и конструктивното им изразяване, взаимоотношенията в дневния център и справянето с желанието за употреба. Ателиетата и семинарите развиват различни умения като работа в екип и организиране на дейности, готварство и други.


Програмата е разделена на няколко нива, етапи, в които участниците поемат различни отговорности. Първата стъпка е човек да се адаптира към програмата и групата, да насочи ресурсите си към грижа за себе си и да влезе в ремисия. Постепенно в следващите етапи човек се учи да разпознава трудностите си и да работи върху тях с помощта на екипа и другите. Основната цел на програмата е участниците в нея да станат автономни - да се справят с живота си, да се развиват, без употреба на вещества.


- Как се постига?


Д. Бондокова: Преодоляването на зависимостта е дълъг процес. Отначало основна цел е човек да влезе в ремисия. Отначало се работи приоритетно върху умения за планиране и структуриране на свободното време, изграждане на поведенчески стратегии за справяне с желанието за употреба. След това започва изследването и промяната на по-дълбоко ниво.


В програмата разглеждаме проблемната употреба на алкохол или други вещества като опит човек да се адаптира към реалността и ролите, в които влиза. Затова не е достатъчно просто човек да избягва ситуациите, в които може да се появи желание за употреба или да смени социалния си кръг, да е изолиран по някакъв начин. Важно е да се работи върху индивидуалните трудности на личността, които се проявяват в различни контексти, и съответно да се изграждат нови умения.


Откриването на трудностите, преодоляването им, както и откриването и развитието на потенциала и силните страни, се случват благодарение на работата в група и взаимоотношенията в центъра. Преминават заедно през много трудни моменти. Хората успяват да променят както нагласите си към веществата, така и отношението към самите себе си и другите, научават се да се грижат по-добре за себе си, да изграждат отношения на доверие, да се отстояват, да разпознават и изразяват констуктивно емоциите си, да си задават цели, да планират как да ги постигнат и да проявяват постоянство. Всичко това са неща, които използват както в програмата, така и извън нея.

 

- Кои са причините и ситуациите, които те тласкат към чашата?


М. Попова: В групата за взаимопомощ и подкрепа на родители, самите те често се питат защо точно тяхното дете е развило зависимост. В дискусиите като водеща причина се посочва самотата. В самотата, за която близките говорят, има много съдържание обаче. Тя може да е свързана с трудността да правиш добра връзка с другите.


Много от хората преживяват нещо, но не могат да си го обяснят. Не могат да сложат думи на емоциите, чувствата и нуждите си. Често се чувстват неуверени, страхуват се, че другите ще ги отхвърлят и не се решават да направят крачка към тях. Или отхвърлят първи, за да не бъдат отхвърлени. Това води до липсата на пълноценни отношения и в крайна сметка до усещане за самотност.


Скуката е друга често посочвана причина като катализатор на зависимостта. Често чуваме: нямам цел в живота, не знам как да структурирам ежедневието си, нямам какво да правя, не виждам смисъл в нищо. Всичко това хората наричат скука. Това разбира се, е свързано с вътрешния свят на човека – какви ценности има, цели, кое е важно и кое не в живота му, от какво е задвижван. И тогава няма значение дали си самотен, ядосан, объркан и дори щастлив. Понеже не знаеш какво да правиш с това – ти пиеш.


Много от семействата, в които има зависим, се чувстват засрамени. Не могат да проумеят защо се случва на тях, въпреки добрия социален статус, образование, привидно хармонични отношения. Идвайки тук, осъзнават, че проблемът не зависи от това колко си успешен в една или друга сфера. В подобни семейства доста дълго време са хвърляни усилия нещата отстрани да изглеждат „както трябва“.

 

- Тоест твърдението, че трудностите в социален план най-често те тласкат към чашата, се оказва невярно?


Д. Бондокова: Не може да се посочи една единствена причина за възникване на зависимост - винаги става въпрос за съчетание от няколко фактора - биологични, например генетична предразположеност - което не е задължително, психологични особености и характеристики на средата.


Много е важно какъв е ресурсът на личността да се справя със случващото се. Да нямаш пари или да загубиш работата си, да претърпиш неуспех в личен план, са все източници на стрес. Но, ако човекът има умения да се справя с тези стресови ситуации, няма да прибегне до употреба в опит да преодолее случващото се. Ако липсва достатъчен личностен ресурс за справяне, вероятността да се търси нещо външно като например употреба на вещества се покачва.


И дори да не възникне заради самотата, алкохолната зависимост много често води до нея.  Защото колкото повече проблемът се задълбочава, толкова повече неща отпадат от живота му. Интереси, стремежи, взаимоотношения – ето, това са още задачи за решаване в рехабилитационния процес.

 

- Порасна ли обществото в разбирането си за алкохолната зависимост? Разбираме ли всички ние, че това състояние не е просто слабост, а реално заболяване?


М. Попова: Стигмата, за съжаление, все още я има. Убеждението, че зависимият „сам си е виновен“ продължава с пълна сила. Коментари от типа „никой не го е карал“, „никой не му е сипвал в чашата“ съвсем не са отживелица. Все още липсва емпатията по проблема със зависимостта, защото това не е просто изведнъж появил се здравословен проблем, възприема се като нещо, което човек сам си е причинил. Доброволно и осъзнато.


В този дух и нашите програми не срещат голяма обществена подкрепа. Хората даряват, подкрепят, организират се за друг тип проблеми, но към алкохолната зависимост остават резервирани. 


- През есента отправихте призив за спасяване на Националната линия за зависимост от наркотици, алкохол и хазарт. Какво се случва с линията, на която обичайно хората търсят помощ за първи път?


Д. Бондокова: Кампанията приключи през ноември - не успяхме да съберем цялата сума, но средствата ще стигнат до края на януари.


М. Попова: Ще продължим да търсим начини линията да продължи работата си, защото на практика тя е единственият мост в страната между специалистите, които оказват помощ и хората, които търсят такава. На сайта на линията има много информация, която дава насоки и стъпки на хората, дори и да не се свържат с нас по телефона, чата на сайта или имейл. Обаждайки се, насреща те имат и обучени консултанти с дългогодишен опит в работата със зависими и техните близки. Много често хората са объркани и дори не знаят какво да попитат. Консултантите са тези, които ги успокояват, изслушват, задават им въпроси и накрая на разговора им връщат обратна връзка и им дават яснота какви стъпки следва да предприемат.


Д. Бондокова: В момента имаме друга, международна кампания, която тече до 31 декември. Тя е в подкрепа на рехабилитационната програма "Солидарност" и средствата, които съберем, ще подпомогнат функционирането на дневния център.
 
- Колко души са потърсили помощ на Националната линия до момента?


Д. Бондокова: Информационната линия функционира от 11 години, като само за 2018 г. над 1000 души от цялата страна са получили безплатна и анонимна консултация по телефон, чат или имейл. С нас се свързват и българи в чужбина. Отделно от това сайтът на информационната линия също става все по-посещаван и съдържа много информация за ефектите и рисковете от употребата, лечението на зависимост, контакти на специалисти, болници и програми в цялата страна и други ресурси.

 

- Какъв е процентът на успеваемост на програмата?


Д. Бондокова: Успешното възстановяване зависи от много фактори - от мотивацията, усилията, които човек полага, наличието на придружаващи здравословни проблеми, включително и такива на психичното здраве, от тежестта на зависимостта, наличието на подкрепяща среда вкъщи. Повечето хора, които завършват програмата, продължават да се справят успешно извън нея. Има и такива, които прекратяват участието си по различни причини, но продължават да са в ремисия. 


След завършване на дневната програма, което обикновено отнема около година, следва фазата на ресоциализация. В нея участниците продължават да получават подкрепа - идват за индивидуални консултации и групи за взаимопомощ, което прави прехода от защитената среда и структура на дневната програма към самостоятелното справяне по-плавен.

 

- Колко дълго продължава ресоциализацията?


Д. Бондокова: Тази фаза продължава минимум 6 месеца. Участниците активно работят по постигане на целите за живота си, които са си поставили в сферите на образование, професионално развитие, социална среда, партньорски взаимоотношения и други. В този процес използват и надграждат уменията, които са изградили в дневната програма.