Емоциите променят действието на гените

"От вратите, които отваряме и затваряме всеки ден, зависи животът, който живеем."
Шекспир (1564 - 1616)

Замисляли ли сте се какво би станало с Вас, ако при конфликт на пътя подходите със спокойствие и уважение към опонента? Как би се отразило това на Вашето емоционално състояние? Ами, ако избухнете, проявявайки нетърпимост, преживявайки стрес, нима това не би Ви навредило? Как бихте реагирали, ако знаете, че всички тези малки ситуации, в които попадате всеки ден, и още повече начинът, по който реагирате във всяка от тях, оставят отпечатък не само върху моментното Ви психическо състояние, но и върху Вашите гени? Нещо повече - тези малки ситуации, водещи до стрес, агресия или удоволствие, оставят отпечатък не само върху Вашите гени, но и върху гените на Вашите бъдещи деца!

Емоциите променят действието на гените
Емоционалната интелигентност се унаследява, но много повече зависи от начина ни на живот. Можем и да я развиваме, за да постигнем добро здраве и хармонични отношения

Добре е да знаем, че всяко емоционално състояние се контролира от хормони. Хормоните се синтезират от гени в клетките на различни органи. С други думи, способността ни да изразяваме, разбираме и до известна степен да управляваме различни видове емоционални реакции в нашето ежедневие зависи от нашата генетика – от гените, които получаваме в наследство от нашите родители. И от начина, по който гените действат, от това кои от тях „работят“ и кои „мълчат“. Затова учените отдавна се опитват да разберат какви са механизмите, които активират един ген и контролират динамиката на неговата работа.

Над-Генетиката

Науката, която се занимава с този проблем, е епигенетика (от гръцки: „епи“ - „над“- „свръх“-генетика). Тя е дефинирана още през 1956 г. в трудовете на английския биолог Конрад Уедингтън. Но ако се върнем още по-назад, да кажем 2500 години, и погледнем към съчиненията на Хипократ (по-конкретно "За въздуха, водите и местата"), ще разберем, че дори той е дефинирал, та макар и индиректно, епигенетиката. Там авторът умело формулира и обяснява три основни причини за това защо се разболяваме. Според него първата се дължи на храненето, втората – на замърсителите, които идват до човека от въздуха и водата, и третата – на случайните събития, в т.ч. преумора, стрес и случайни травми.

Интересът към епигенетиката се възобновява след разчитането на човешкия геном през 2001-2003 г. Доказано беше, че генетичните разлики между хората са прекалено малки, за да отговарят за това разнообразие от характери и поведения. Генетиката се оказа недостатъчна да обясни това разнообразие. Определящи за това какви ще бъдем, от какво ще се разболяваме и как ще се справяме с тези заболявания се оказват онези събития и фактори, които карат тази генетика да работи.

Въздухът, който дишаме, водата, която пием, храната, с която се храним, хората, с които общуваме, ценностите и вярванията, с които живеем, са онези фактори на заобикалящата ни среда, които оставят следи (химически модификации) върху гените и така модулират тяхната работа. Нещо повече, ние предаваме тези химически модификации на бъдещите поколения. С други думи, чрез начина си на живот ние притежаваме силата да предаваме генетична информация, която не се кодира в гените, а в начина им на работа. Имайте предвид, че всичко, което ни заобикаля, влияе върху работата на нашите гени! И така, мостът между нашата генетика и начина ѝ на работа е заобикалящата ни среда и нашето отношение към нея!

От Аристотел до Дарвин

Още през ІV в. пр. Хр., Аристотел пише в трактата „За душата“, че хората могат да правят сетивни преценки на нещата от реалността, определяйки ги като добри или лоши. Тома Аквински през ХІІІ в., следвайки Аристотел, отбелязва в „Коментари“, че всичко, което възприемаме, възбужда емоция, изразяваща чувства на харесване или нехаресване. Тук е необходимо да се подчертае, че в ранните донаучни коментари за психичните процеси е доминирало схващането за рефлексивния характер на емоцията, т.е. че тя е следствие само от влиянието на средата. Подобна е и идеята на Декарт – „всички емоции се възбуждат чрез вродени рефлексни действия“. Чарлз Дарвин пръв обяснява важността на емоционалната експресия и значението на лицевата мимика за оцеляването при адаптацията на човека към средата (Darwin, 1965). В неговите книги „Произход на видовете“ (1858) и „Изразяване на емоциите при човека и животните“ (1872) се съдържат ценни изводи, които, макар и индиректно, загатват за връзката между емоциите и емоционалната интелигентност с епигенетиката.

Емоционална интелигентност

Но какво всъщност е емоционална интелигентност? Много хора са уверени, че знаят... до момента, в който трябва да я определят. Темата за емоционалната интелигентност все още много динамично се разисква. Тя е сред малкото научни тези, които толкова продължително ангажират вниманието на учените. За първи път терминът „емоционална интелигентност“ е споменат през 60-те години на ХХ в. в литературна критика и в текстове по психиатрия (Leuner,1966). Следват много научни публикации, в които се правят опити да се определи емоционалната интелигентност като съвкупност от способности, компетентности, личностни черти или комбинация от тях.

Независимо от идейните, концептуалните и методологични различия на екипи от изследователи, различни интерпретации на емоционалната интелигентност, може в по-широка рамка да се изведе, че емоционалната интелигентност е знанието на всеки човек за начина, по-който той възприема, обработва, улеснява мисленето и управлява емоциите – своите и тези на другите, в конкретна среда. Тези процеси на емоционална регулация са комбинация от личностни черти или следствие от изградена схема от способности, напр. за адаптация, комуникация, мотивация, вземане на решения и др.

Разбиране на другите и себе си...

... индивидуален модел, когнитивна схема или комбинация от личностни черти и когнитивни способности за действие с емоционално наситена информация.

Идеята, че в структурата на емоционалната интелигентност се съдържат способности за разбиране на себе си и другите е въведена от Хаурд Гарднър. Той обосновава, че съществува интерперсонална интелигентност (способността за разбиране на очакванията, мотивацията и желанията на другите хора) и интраперсонална интелигентност (способността за разбиране на себе си, за разбиране и оценка на собствените чувства и мотивация), и те са съставни части на емоционалната интелигентност (Gardner, 1983). Тази идея е революционна за времето си, защото насочва вниманието към факта, че личността възприема и изгражда отношения към средата на базата на специфични свои способности.

Тезата за емоционалната интелигентност като схема от способности е доразвита от Майер и Саловей (1997). Моделът, предложен от Даниел Голман е друг опит за описание на комбинация от емоционални процеси, психични качества, свойства и черти на личността. Авторът, подобно на Майер и Саловей, загатва за генетичния характер на емоционалната интелигентност, но не го доказва. За генетичния произход на емоционалната интелигентност са представени данни от изследвания на Ейдриън Фърнам и Константин Петридес. Според тях емоционалната интелигентност е комбинация от унаследени личностни характеристики.

Емоции и среда

Емоционалната интелигентност има силната свързаност със средата, в която живеем и според нея моделираме емоционалните си реакции и поведение. Например емоционално интелигентните хора имат реалистична представа за своите компетентности, умения и ресурси, чрез които управляват живота си и вземат решения. Една от много важните характеристики на хората от бизнес средата е асертивността (настойчивостта), с която отстояват целите и вземат решенията си. Тези хора аргументират мнението си, преговарят и печелят позиции, клиенти и бизнес партньори. Именно настойчивостта като компонент на Емоционалната интелигентност е умението чрез логична, а не емоционална аргументация, да се предлагат и защитават позиции.

Социалното съзнание е компонент на емоционалната интелигентност. То е свързано със спазване на социални, организационни, екипни правила и принципи, норми и етични отношения. Нивото на лоялност, неподкупност и поддържане на нерегламентирани отношения с рискови групи от хора са също компоненти на социалното съзнание. Хората с високо социално съзнание са успешни при изпълнението на различни професионални роли, независимо от характера на конкретната дейност или мястото на позицията в йерархичната структура на организацията. Те са позитивни в комуникацията си, енергични и успешно поддържат социални мрежи чрез ефективни комуникативни умения.

Усещането за благополучие е пряко свързано с факторите от средата и възприятията за успех, просперитет, здраве и развитие. Хората биха били много успешни, ако първо възприемат себе си като благополучни и след това, подпомогнат другите около тях да се почувстват такива. В модерния бизнес свят, ако хората в компанията са щастливи и благополучни, това се дължи изцяло на емоционалната интелигентност и зрялост на управленския екип, който е осъзнал необходимостта да допринася за развитието и психичното здраве на хората.

Емоционалната интелигентност определя качеството на комуникацията на хората, тяхното ниво на стресоустойчивост и адаптивност. В зависимост от нивото на емоционална интелигентност, хората могат сами да се мотивират, без да чакат външни стимули, могат успешно да регулират емоциите си като реагират без агресия или импулсивност. Като използваме целия спектър от личностни характеристики, умения, способности, вярвания, убеждения, приемания или неприемания, мисловни модели и емоции, ние носим отговорността за качеството на връзката ни със средата. Имайки предвид, че всичко, което ни заобикаля, влияе върху работата на нашите гени, то Емоционалната интелигентност е пряк мост към промяна на гените ни!

Връзката между емоционалната интелигентност, генетика и епигенетиката е малко изследвана, но много интересна, затова интригува вниманието на изследователи от различни области на науката. Има изнесени данни за влиянието на гените и средата върху самооценката и самоуважението, които са свързани и с нивото на емоционална интелигентност. Самоуважението и увереността в личния успех, убедеността в качеството на личните постижения, доброто самочувствие и позитивната оценка за себе си са поредица от емоционални състояния, вярвания и убеждения, зависими, както от влиянието на средата, така и от генетичната предразположеност.

От родители на деца

Данни от изследвания демонстрират връзка между емоционалната интелигентност и генетиката. В изследване на екип от учени Vernon, Petrides, Bratko & Shermer (2008) се проверява хипотезата, че 678 момичета и момчета в гимназиална възраст са унаследили емоционалната си интелигентност от техните родители. Резултатите показват значими сходства по полов признак. Данните, които дават дъщерите и техните майки по скалите „Емпатия“, „Управление на емоции“, „Взаимоотношения“, „Емоционалност“ и „Общителност” са със сходно процентно отношение.

Авторите доказват, че емоционалната интелигентност се проявява като доминантен генетичен признак, като се предава от родител на дете. Те допълват в обясненията си, че обученията за развитие на умения по емоционална интелигентност не биха дали положителни резултати, ако не се вземе предвид генетичното наследство на всеки от участниците чрез предварително тестуване.

Само 10% са гените

Интересът към генетиката и епигенeтиката на емоционалната ни интелигентност расте и през 2018 г. в престижното списание Nature е публикувано ново мащабно изследване, което да докаже или отхвърли връзката между генетиката, която унаследяваме и емоционалната ни интелигентност, в частност способността ни да изпитваме и проявяваме емпатия. В изследването са включени учени от Университета на Кеймбридж, Великобритания, Института Пастьор и Университета Париж Дидро (и двата във Франция), както и компанията за генетични изследвания 23andMe. Изследвани са 46 861 човека. Проверени са над 10 млн. различни генни варианти. Установените разлики в генетиката на тези хора са сравнени със способността им да проявяват емпатия. Това, което учените откриват, е, че само 10% от способността на един човек да проявява емпатия се дължи на генетични характеристики. Останалите 90% не се кодират от гени, а зависят от околната среда и от начина на живот, т.е. от епигенетиката на тези хора. И ако се върнем към известното сравнение на мозъка с айсберга, ще разберем, че видимите 10% от айсбега, т.е. от нашия мозък, зависят от предадените ни гени, докато останалите 90% са невидими, дълбоко потънали в подсъзнателното или във все още непроявените емоции, чувства и интелект.

На базата на нашата уникална и съвършена система от психични процеси, ние можем да използваме унаследените характеристики, които да улесняват процесите по възприемане, обработване и управление на емоциите ни. Можем да развием самоосъзнаването си и да достигнем до висока емоционална зрялост. Ние, като уникални индивиди, различаващи се по начин на функциониране, но еднакви по произход, носим отговорност за пътя на своите емоции! Ще допуснем ли нашата емоционалност да бъде деструктивна за човешкия геном? Това зависи от „вратите, които отваряме и затваряме всеки ден“!

За авторите:

Доц. д-р Милена Георгиева работи в Лабораторията по молекулярна генетика към Института по молекулярна биология на БАН. Има научни постижения в молекулярната биология и генетиката. Интересите ѝ са в сферата на епигенетиката и биомедицината.

Д-р Антонина Кардашева е психолог, психотерапевт, преподавател в НБУ, доктор на психологическите науки, учредител и изпълнителен директор на Фондация за развитие на Емоционалната интелигентност, национален координатор на Международното общество по Емоционална интелигентност, Ню Йорк, САЩ.