Обикновено болестите, в пика на тяхната изява и с техните буквално крещящи симптоми, трудно могат да останат неразпознати, както от лекаря, така и от самия пациент – чисто интуитивно, ако не друго.


Един от най-важните моменти на изкуството в медицинската наука обаче, е да предотвратявяш (където е възможно) пълното развитие на заболяванията. Дали от време на време ни понаболява нещичко тук и там, или пък сме застигнати от много силни емоции, с които не можем да се справим – всичко това изправя лекаря пред сериозния въпрос – кое е нормално, и кое не е?


Това е достатъчно трудна задача, когато става въпрос за приятелсно оплакване, но тя става почти невъзможна, ако се касае за чувствата ни – ами, ние самите понякога не ги разбираме, как специалистът ще разбере, дали всичко е наред?



Откъде произлизат емоциите?

Според медицината и много свързани с нея науки – от мозъка. Смята се, че главни участници в целия процес на емоцията са лимбичната система и кората на главния мозък. Разбира се, съществуват не една и две концепции, но сред най-открояващите се е теорията, според която емоциите се появяват като енергиен заряд от ретикулната формация (разположена в мозъчния ствол). Преминавайки през лимбичната система този енергиен заряд получава качествена окраска като една или друга емоция. Едва на равнището на кората на главния мозък тази емоция се осъзнава.


Можем ли наистина да не осъзнаваме някои от емоциите си?

На някои им се струва абсурдно твърдението, че не осъзнаваш напълно това, което чувстваш. Явлението обаче е факт достатъчно често и се дължи на особени блокиращи механизми, изградени въз основа на определени социо-културни норми, както и на личният жизнен опит на човека.


По този начин понякога сами потискаме или пък деформираме емоциите си. Например в някои общества чувствата при мъжете като нежност или страх се приемат като непрестижни и дори осъдитени и тази представа се изгражда у тях още от ранна детска възраст.


В други случаи човек несъзнателно може да трасформира страха си от провал от нещо в липса на заинтересованост от него. 


Психоанализата разглежда тези прояви като част от несъзнателните механизми на защита.


Е, кое може да им е ненормално на емоциите?

Аспектите, в които се разглеждат нарушенията на емоциите са тяхната сила (интензивност), качество, вариаболност, адекватност и способност за субективното им разпознаване – както у нас самите, така и у околните.


Разстройствата в интензитета на емоциите имат две посоки – намаляването и усилването им.


Намаляване експресията на емоциите

  • Хипотимия – състояние на болестно засилени тъга и мъка. Типична е за депресивния синдром. Възможно е да присъства и страхов компонент, при което пациентите са тревожни и възбудени. Хипотимията обикноено се съчетава с налудности за вина и малоценност, хипохондрични налудности и др.

Понякога хипотимията, съчетана с налудност за вина, причинява на депресивно болните преживяване за мъчителна безчувственост. Те се упрекват, че не могат да изпитват никакви положителни чувства към близките си, чувстват се „изстинали“.

  • Емоционално притъпяване

Представлява загуба на емоционалната еспресия – в мимиката и гласа. Характерно състояние е за шизофренията, както и при увреди на фронталния дял.


Емоционално притъпеният пациент изглежда скован и неподвижен, лицето му е маскоподобно, а гласът – монотонен. 

  • Аволиция – това е намалени интереси и дейности поради липса на емоция и отношение. Тези пациенти страдат от бедност на мислите и игнориране на всякакви умения – дори хобита. 

Те не изпитват скука и нямат планове отвъд следващото им хранене, например.

  • Апатия – често чуваме и/или използваме тази дума, когато става въпрос за някой, малко или повече безразличен по даден въпрос.

В света на психиатрията, тя се използва да опише пациенти, които в действителност са безразлични и проявяват минимална или никаква действеност – у тях са загубени волята и инициативата. Освен като белег на груби увреждания на мозъка, олигофрения и деменция, апатията може да се срещне и при шизофренията.