През последните десетилетия все повече служители страдат от синдрома на професионалното „изгаряне“, при това независимо от поста, който заемат, от възнаграждението или от спецификата на работата. От шивачката в ателието през шофьора, до икономисти, трейдъри и компютърни специалисти – всички са потенциални потърпевши на burnout синдрома. 
 
Професионалното прегряване е психично изтощение, което се появява след дълъг период на напрежение или стрес, причинено най-често от постоянната взискателност на потърпевшия към самия себе си или високи изисквания към служителя от страна на началника, колегите и др. 
 
Не е вярно, че феноменът засяга само чувствителни и уязвими хора. По-скоро податливи са хора - мотивирани, перфекционисти, отдадени на работата си до краен предел, които трудно казват „не”. Тези, които не могат, не искат или не смеят да откажат.
 

Кой е отговорен за зачестилите случаи на burnout? 

Не на последно място това е натрапчивата представа за необходимост от все по-добри постижения, както и забързаното време, причинено от напредъка на технологиите. Това, че непрекъснато трябва да сме информирани и подготвени. Сякаш трябва да прескочим невидима летва, която постоянно се мести. Непрекъсната гоненица в опит за достигане на перфектния образ или идеал. И това си има цена. Симптомите са :
 
  • Чувство за провал;
  • Постоянна умора;
  • Нарушен сън, апетит;
  • Болки в корема;
  • Увеличена употреба на алкохол, цигари, наркотици;
  • Панически атаки;
  • Усещате се „изтискан”, депресивен, сам, изпразнен.
  • Тук следва да добавим цинизма, безчувствието и неразбирането на околните, които изострят състоянието на човека в страдание.
 
Според специалисти професионалното изгаряне под натиска на външни фактори може да доведе до психологичен срив. Според тях това е социален феномен, в центъра на който се поставят и въпросите за правата на работещите, за условията на труд, за възнаграждението или за часовата ставка. Все неща, които по една или друга причина, днес често се заобикалят и се нарушават. И така, в епоха, в която изискванията към хората стават все по-големи и все по-многобройни, можем да се запитаме къде е поставен човекът?
NEWS_MORE_BOX
 
 
Знаем, че в Средновековието Бог е бил център на всичко. Въпросите са се поставяли и отговорите са намирани в съответствие с представата за него и неговото всемогъщество. Хората са се оставяли в неговите ръце. Едва Просвещението обръща представите на хората и поставя Човека в центъра на техния интерес. Волтер, Дидро, Жан-Жак Русо правят Човека отговорен за човешкото страдание и радост, единствен управник на своите мисли и емоции. Неговата свобода е издигната във висша ценност и формализирана чрез идеята за права на човека.
 
Днес обаче Човека изглежда изместен от капитала, подвластен на количеството и качеството на работа си, подчинен на целта за увеличение на печалбата или по-голям оборот. Човека е превърнат в инструмент за задоволяване на нещо, на някой. Той е ресурс. Чрез него може да се достигнат минимали и максимални цели, заложени в началото на годината, на месеца, на седмицата. Всичко това, с най-добри намерения: „Виждаме, че полагаш усилия. Доволни сме от теб. Сигурни сме, че можеш и по-добре, защото имаш потенциал, който трябва да развиеш”. 
 
За да развием този „потенциал“ и да оптимизираме „човешкия ресурс“, често оставяме на заден план физическото и психичното си здраве, личния си живот, т.е. уж неприкосновената ни интимност. 
 
Работно време – дори при нормативно определен работен ден, ние фактически работим без фиксирано работно време. Та има ли днес работещ човек, който не е оставал след работа или не си е „доработвал” през нощта? Служителят трябва да е на разположение. Дори и да си мислите, че успешно сте приключили работния ден, телефонът, таблетът и компютърът са винаги включен и вие все сте си на работа.
 
Длъжностна характеристика. Кой въобще я чете? Върши се всичко, което трябва и за всичко трябва да сме информирани и подготвени. Насърчава се поемането на все повече работа и е ясно, че не е желателно да се отказвате под риск да ни заклеймят. Подхранва се чувството за вина, а то, при невротичната личност и без това е в изобилие.
 
Появата на психошколи, коучинг, тимбилдинг и личностово развитие, също е показателна. Мит е, че това сплотява екипа. Да жертваш уикенда си, за да си отново с колегите, с които и без това прекарвате по-голямата част от времето си, често е с обратен ефект. Всеки има право да не харесва колежката. Вместо да прави това, което обича и да си почине както желае, той мотивирано скача и тича с колеги по някоя поляна извън София.
 
Всъщност симптомите на психично страдание, макар тежки и болезнени, са защита срещу тотален разпад. Стига само да ги чуеш.  
 
Отделете време и се погрижете за себе си.