Болестта на Паркинсон е хронично, прогресивно, невродегенеративно заболяване, характеризиращо се с постепенна поява на симптоматиката, която е предимно от моторно естество – брадикинезия (забавяне на движенията), скованост на скелетните мускули, тремор в покой и промени в позата на тялото (постурални промени). Налице са и немоторни симптоми – понижена мирисна сетивност (хипосмия), бързи очни движения, личностни промени, нарушена повърхностна сетивност (парестезия) и депресия. Заедно с късните моторни симптоми – постурална нестабилност и падане, трудно говорене и преглъщане, те са най-голямото терапевтично предизвикателство пред лекарите и първопричината за големите социални разходи и финансови загуби за обществото – засегнатите са неработоспособни, като същевременно изискват постоянни, интензивни грижи.

 

Световната здравна организация оценява заболеваемостта (броя новодиагностицирани случаи) от Паркинсон за различните региони на света между 9,7 и 13,8 на 100 000 души на година. Тъй като това е хронично заболяване, болестността (общия брой болни) е много по-висока от заболеваемостта, която включва само новооткритите случаи. Интересно е, че болестността варира в изключително широки граници – от 19 на 100 000 в Шан Хай до 328 на 100 000 за етноса парси в Бомбай, Индия. Повечето от изследванията върху индо-европеидната раса поставят болестността в диапазона 100 – 200 на 100 000. Вариацията е отдавана най-вече на различните екологични фактори и различния генофонд на изследваните населения.


 

Откриването на допаминергичния дефицит бе повратната точка в създаването на рационален фармакотерапевтичен подход, който в крайна сметка доведе до създаването на леводопа и по-късните допаминови агонисти – основния терапевтичен клас лекарства при болест на Паркинсон. Лечението и немедицинските разходи са съществен разход в глобален аспект. Тъй като повечето статистически данни се отнасят за Северна Америка и Европа е трудно да се дава оценка на глобалните разходи. Повечето специалисти предпочитат да правят сравнения между паркинсониците и непаркинсониците, вместо да изчисляват разходите в абсолютна стойност.

NEWS_MORE_BOX

 

Наскоро публикувано проучване, проведено в САЩ, показва, че ежегодното потребление на здравни услуги при паркинсоници е значително по-високо от средното за страната. Паркинсониците прекарват в болница средно с два дни повече от останалото население и 43 дни повече в хосписи. На тях се изпълняват средно с 20% повече рецепти. Годишните разходи са над два пъти по-големи от тези за контролната група, още преди осчетоводяване на индиректните разходи – загуба на продуктивност и т.н.

 

5% от разходите се падат на лекарствата по рецепта, 7,5% - на амбулаторните грижи, 19% - на грижите в домовете, 20% - на болничните разходи. Най-голям, обаче, е делът на финансовите загуби от трайна неработоспособност – почти 50% от средствата, похарчени или изгубени, заради заболяването.

 

Разходите зависят и от достъпа до здравни грижи и лекарства, който силно варира за различните региони. Според Световната здравна организация, достъп до лекарства има средно 60,6% от световното население – от едва 12,5% в Африка до 79,1% за Европа. Същите цифри важат и за рехабилитацията, която е важен елемент от лечението. Не по-малко проблематичен е достъпът до невролози – от 0,03 на 100 000 души население за Африка и 0,07 до 100 000 в югоизточна Азия, до 4,84 на 100 000 за Европа.

 

Най-после, има значителни пропуски в разработването на програми за цялостно лечение за болестта на Паркинсон. СЗО изтъква нуждата от целенасочени законодателни и регулаторни мерки, предназначени да задоволят нуждите на паркинсониците. Засега, такива са налични само в САЩ, Канада и Европейския съюз.