Проф. д-р Атанас Щерев откровено за първите стъпки на инвитрото у нас, когато яйчниковите пункции се извършват чрез лапароскопия, а не чрез ехограф, и една 30-годишна история с неочаквано, или очаквано, щастлив край за разпространието на инвитро методиката в България и хиляди родени бебета чрез приложението на асистиранита репродуктивна технология. Отбелязваме 30 години от раждането на първото бебе, заченато чрез инвитро в България.
Ето какво ни споделя той...

 


Проф. д-р Атанас Щерев е роден на 3 април 1945 г. в град Първомай. Завършва Медицинския университет в София през 1969 г. Има защитена специалност по акушерство и гинекология и квалификация по репродуктивна медицина и асистирана репродукция. Специализирал е в клиники в Москва, Виена, Париж, Мюнстер, Сан Диего. Член е на ESHRE и ASRM. Има повече от 250 публикации в областта на репродуктивната медицина и акушерството и гинекологията в български и чуждестранни издания. Депутат в 36, 39 и 40 Народно събрание. Негова е заслугата за използването  на ултразвук в гинекологията в България. Пионер в инвитро оплождането у нас. През 1988 г., съвместно с биолога проф. Илия Ватев реализират първата успешна инвитро процедура, довела до раждането на първото бебе по този метод у нас. През 2003 г. открива специализираната АГ болница "Д-р Щерев" в София. Носител на Орден „Стара планина" - I степен за заслугите му в областта на репродуктивната медицина и развитието на модерното акушерство и гинекология.
През последните години проф. Атанас Щерев генерира внедряването на нова за България методика – миниинвазивната фетална хирургия като залага на  таланта на д-р Петя Чавеева. Заедно с нея развиват направлението в болницата от години, създавайки постепенно специален сектор. Днес вече и у нас се дава шанс за живот на бебета, диагностицирани със заболявания, които доскоро се смятаха за нелечими.


 


 - Проф. Щерев, Вие работите в областта на репродуктивната медицина вече повече от 4 десетилетия. Ще ни споделите ли малко повече за това как се стигна до внедряването на инвитро методиката в България?

 

Да, работя в областта на репродуктивната медицина от 1975 г., когато постъпих на работа като асистент на проф. Стоян Докумов, който е основател на акушеро-гинекологичната ендокринология в България.

 

След раждането на Луиза Браун през 1978 г. постепенно светът полудя по новата методика с последователи и горещи отрицания. Независимо от анатемите и негативните коментари в пресата тогава, в специализираните научни издания се публикуваха нови и нови подробности по методиката и беше известно, че през 1984 г. само в САЩ има открити над 400 центъра за инвитро оплождане. Беше ясно, че това е метод за лечение за инфертилитета с голяма ефективност. Тъй като връзката с гинекологичната ендокринология и инвитро технологиите e много тясна, започнах през 1982 г. да включвам темата инвитро фертилизация в курсовете за следдипломна квалификация в Национален институт по ендокринология, геронтология и гериатрия (НИЕГГ) като четях тази лекция. Интересите ми тогава бяха изцяло теоретични.

 

В Медицинска академия в същото време през 80-те години беше създадена специална комисия за осъществяване на инвитро оплождането, като различните фази или моменти на методиката бяха разделени с участието на определени хабилитирани лица. Например лапароскопиите ги правеше проф. Мирков, стимулацията на яйчниковата дейност - доц. Спасов, биологичната част - доц. Живков, ембриотрансфера - доц. Божил Василев и пр. Разбира се, в програмата работеха и млади специалисти, двама от които междувременно защитиха и дисертации за инвитро оплождане при животни, още преди да се роди първото човешко бебе от инвитро оплождане в България. Много пъти съм споделял, че това беше лош път за развитието на една методика в България. Това беше пример за неправилно административно наложена задача, защото опитите с животни са правени вече и то от преди 50 до 100 години и нямаха никаква стойност. Просто трябваше двама специалисти да бъдат изпратени в западна клиника за един или два месеца и методиката щеше да бъде внедрена у нас. Но такива бяха времената тогава. Както споменах, комисията работеше в продължение на години, но раждане на бебе не се получаваше.

 

 - Как стана възможно извършването на инвитро у нас?

 

По това време в НИЕГГ имаше един стар апарат „Брюл и Кер“. Опитвахме се да продължим внедряването на ултразвуковата диагностика в гинекологичната практика. Този апарат пристигна в клиниката и за голямо мое щастие имаше ректален трансдюсер, който не се използваше от никого. С този трансдюсер се опитвах да видя яйчниците на пациентки с поликистоза или Щайн-Левентал. Понякога в зависимост на местоположението на яйчниците, това се отдаваше, а също така и ставаше възможна визуализацията на матката и от това изпитвах невероятна гордост. Опитвахме се също да пунктираме яйчникови формации по примера на специалисти в други специалности и така търсех съответните пособия за извършване на тези манипулации. Успешно пунктирахме яйчници като в пунктатите попадаха и яйцеклетки с обкръжаващата ги кумулусна маса. Работих в сътрудничество с много изявени лекари. Много често на гости в клиниката при мен бяха д-р Райна Бинева – специалист от І-ва работническа болница, д-р Стела Николова - ехографист в същата болница, и д-р Евелина Матеева от Майчин дом.

 

Изпитвах големи тревоги във връзка с пунктирането, защото знаех, че няма да ми простят и ще имам големи неприятности, ако стане неблагополучие. Тези пункции на яйчникови структури – кисти, доминантни фоликули и др. бяха нещо изключително ново за мен и въобще за гинекологичната практика и криеха много опасности от кръвотечения, възпалителни процеси и други усложнения.

 

Връзката между клиниката, която завеждах в НИЕГГ и Комисията по инвитро оплождане в Медицинска академия стана случайно. Един ден д-р Евелина Матеева, идвайки в болницата, ми каза: „Нашите хора в Майчин дом се мъчат да извадят яйцеклетки чрез лапароскопия, а Вие с лекота пунктирате яйчници. Защо да не Ви свържа с доц. Ватев, тогава, който отговаря за биологичната част на програмата?“ Доц. Живков беше починал и вече доц. Ватев, изпълняваше биологичната част на програмата. Отговорих „С удоволствие!“ и още през следващите дни посетих неговата лабораторията, за да разбера върху какво работи.

 

Никога няма да забравя думите му при първата ни среща „Колко отдавна се мъча да им обясня, че трябва ехографски да се изваждат яйцеклетки...”. Отнасяше се за хората от комисията за инвитро фертилизация. Така започнахме съвместната си работа с него.

 

 - С какви трудности се сблъскахте по пътя си?


С доц. Ватев започнахме да провеждаме яйчникови пункции, като то ставаше трансвезикално, т.е. през пикочния мехур. А това е голямо предизвикателство! Манипулацията е от голяма трудност, тъй като при нея има риск от увреждане на пикочния мехур, изисква се буквално виртуозност, за да не се образуват фистули и други усложнения.

 

След такава пункция на яйчниците, преминавайки през пикочния мехур, пациентките оставаха по няколко денонощия с празен пикочен мехур, като акушерката ги събуждаше през 2 часа през нощта да уринират. В последствие стана ясно, че това са били прекалени предпазни мерки, но както се казва „Страх лозе пази!“.

 

NEWS_MORE_BOX

 

 

Пункциите се правеха в нашата манипулационна на булевард „Христо Михайлов“ 8. След това със специално пригодено куфарче с топла вода пренасяхме материала с личния ми автомобил до лабораторията на доц.  Ватев, намираща се в Биологическия факултет на Медицинска академия. Спомням си, че междувременно лапароскопиите продължаваха да са метод за изваждането на яйцеклетки в „Майчин дом“.

 

Един ден срещнах по коридора на болницата проф. Мирков и му рекох: „Проф. Мирков ние можем с ултразвук да изваждаме яйцеклетки, да пунктираме фоликули, защо трябва да се правят лапароскопии?”. Той ядосан ми отвърна: „Щерев, сутринта изпратих една бременна жена на ултразвук, на термин, и оттам сгрешиха какво е предлежанието. Ултразвукът не може да види главата на детето, а ти искаш да се установят фоликули!”. А още през 1970 г., за пръв път, австрийският учен Кратохвил е отбелязал и публикувал визуализацията на фоликул в яйчниците. При тази реплика се отказах да го убеждавам.

 

 - Разкажете ни за първите успешни бременности след инвитро...


Ползотворната работа с доц. Илия Ватев доведе до това, че ние вече можехме да изваждаме много повече яйцеклетки, отколкото с алтернативната лапароскопска методика. В това време в „Майчин дом“ докараха за известно време апарат „Крец” с вагинален трансдюсер. С новата машина и със специално пригодените за целта игли много лесно можеха да се пунктират яйчници. Разбира се, още не познавахме опасностите на тази методика. Но така или иначе тя решително повлия на методите за асистирана репродукция. Благодарение на общата ни работа за три месеца бяха регистрирани три бременности, които продължаваха да се развиват и ние ги наблюдавахме в нашата клиника в НИЕГГ. Избраните пациенти бяха изпратени към мен съответно: едната от д-р Рохова от поликлиниката на ГУСВ – София, втората от колеги от Русе и третата от ІІ-ра Градска болница – София за лечение на тубарен стерилитет.

 

 - Какво си спомняте за първата бременна, която роди успешно след инвитро в България?


Първата ми среща с Таня Тирилова беше в Института по ендокринология. Д-р Рохова от поликлиниката  на ГУСВ – София я изпрати с един талон. Установих, че при нея е подходящо да се приложи инвитро оплождане. Бяхме получили като подарък 300 ампули FSH препарати от компанията Serono. Изготвих стимулационния протокол и всеки ден давах насока на моите сътрудници какви са следващите стъпки. После направих пункцията. Новото е, че използвахме ултразвуков апарат за изваждане на яйцеклетките.

След оплождането последва трансферът. Спомням си, че трябваше да го извършим в нетипично положение със значителни затруднения. След около 15 дни след ембриотрансфера пациентката Таня Тирилова дойде в клиниката по ендокринология, проведохме тест за бременност. Беше положителен.

 

Доц. Илия Ватев, който отговаряше за биологичната част от опита, общуваше повече с партньора ѝ. Тя беше хоспитализирана до третия месец под мое наблюдение в Клиниката по ендокринология. Тъй като всички изследвания показваха, че бременността се развива нормално, ние преценихме, че можем да я пуснем да се прибере у дома.

 

За съжаление, партньорските ни отношения претърпяха разрив след едно интервю, излъчено по БНР, след което доц. Ватев се почувства ограбен от съвместната ни работа. След контакт от негова страна със семейството в родното им място, жената престана да проследява бременността си при мен. Съхранил съм нейната история на заболяването и съответната документация, защото този случай, както разбирате, беше много специален за мен.

 

При нея беше извършено Цезарово сечение, както знаете то може да се планира две седмици по-рано от термина. Междувременно аз проследявах още една пациентка, забременяла чрез инвитро оплождане. Нейното бебе се роди две седмици по-късно по естествен път, като израждането извършихме заедно с проф. Радонов.

 

Разбира се, неприятно ми е, че не ме извикаха по време на раждането на Илияна, първото родено бебе след инвитро в България. Детето е кръстено на доц. Ватев, което аз приемам, това е много личен избор.

 

В медицината обаче всяко постижение е в резултат на колективен труд. Дори когато изглежда, че сам човек е създал нещо значимо, зад постижението винаги стои трудът на много други хора. Двадесет и пет години по-късно в едно интервю Таня Тирилова спомена, че е била при мен на лечение и вследствие на което е и забременяла, за което съм ѝ признателен. Това е  историята за началото на инвитро оплождането в България.

 

 - Как се разви инвитро методиката в България след първите успешно постигнати бременности?

 

Постепенно лечението на инфертилитета  се разви с внедряването на нови и  нови методики. За мен постигането на първите бременности след инвитро оплождане в България са само първоначален етап от лечението на следващите хиляди пациенти. След тези първоначални успехи разпространението на методиката в  България стана с усилията преди всичко на моя екип. Винаги сме споделяли с широк кръг от колеги своите знания. Все повече хора се обучаваха  и това доведе до все повече родени бебета в България. Според мен това е основното и най-голямата победа 30 години по-късно, а раждането на първите деца беше само началото на един дълъг път.

 

След конфликта с доц. Ватев  разбрах, че съвместната ни работа вече беше невъзможна. Неприятното е, че разривът в един колектив води до нови затруднения и предизвикателства. Трябваше да се преодолеят разногласията, да се потърсят нови взаимодействия. Затова заедно с д-р Йосиф Димитров, д-р Валентин Лачев и д-р Владимир Янков направихме нов екип, в който се  включи биологът Димитър Баров.

 

Това позволи години наред да развиваме методиката с нови технологии, да постигнем хиляди бременности у нас. Само за 2017 г. те са повече от 450  в нашата болница. Днес около три четвърти от лекарите и екипите, които работят в София, Пловдив, Варна, Плевен, т.е. в цяла България, са обучени от мен и моите колеги. Някои много проспериращи и обичани лекари са обучени от колегите, на които съм предал опита си, постигнат през първите години, когато трябваше буквално да разбивам стени, за да проумеят ползата от въвеждането на ултразвуковата техника за пункциите на яйчници. Например такъв е д-р Георги Стаменов, ученик на д-р Йосиф Димитров. Това е истинският успех – разпространението на методиката у нас!

 

Лекарите, които се занимават с инвитро оплождане в Република Македония, са обучени от мен. Мои ученици днес работят или са работели в САЩ, Германия, Финландия, Швеция, Япония, ЮАР.

 

Създаде се държавен фонд за подпомагане на хора с репродуктивни проблеми. Днес около 5% от бебетата, които се раждат в България, са след използване на новите репродуктивни техники. Това е една важна подкрепа за демографското състояние на нашата нация.