Всяка година сдружение "Зачатие" организира Деня на репродуктивното здраве за хора с инфертилитет. Тази година познатото вече като ДРЗ събитие ще се проведе в Русе, на 8 юни.

ДРЗ е особено събитие. То среща най-добрите специалисти по репродуктивна медицина у нас, които безплатно консултират търсещите надежда бездетни двойки. Представя най-актуалната и нова информация, свързана с репродуктивното здраве и лечение на инфертилитета. То представлява едновременно с това и своеобразна среща на множество двойки с репродуктивни проблеми – около 270 000 в нашата страна са с такива 
–  на хора, които вече са минали по трудния път да имат дете, които раздават своите знания, опит и съпричастност към другите, за да могат и те на свой ред да осъществят своята мечта...

Тази година мотото на Деня на репродуктивното здраве е "Да дариш живот", а основната тема – „Донорството при лечението на стерилитет - поглед от всички страни”.

Текстът, който ще прочетете по-долу е продиктуван от тази тема и представлява погледа от двете страни на огледалото – болката и надеждата на жената, нуждаеща се от донорска яйцеклетка, за да може семейството и да прегръща дете, и вълненията на даряващата жена...

Текстът е получен от сдружение "Зачатие", той не разкрива имената на жените – разбираемо, нали?! Двата примера нямат връзка един с друг и това не би могло да бъде по друг начин – анонимността при даряването на яйцеклетка е заложена в законодателството ни.

 

Информацията по тези два "случая" е постъпила по анонимен път в пациентската организация и ни е предоставена в този "обединен" за читателя вид...

Оставям ви на въздействието на текста. А то е силно...


 

Румяна Тасева,

гл. редактор

Puls.bg


1. Донорката

Как се роди идеята да стана донор? Абсолютно спонтанно... От доста години участвам във форумите на „Зачатие”, моето семейство също премина през трудната борба със стерилитета, самата аз изпитвах не веднъж цялата онази гама чувства от плахата надежда, че може би този месец ще е вълшебният, до пълния срив и отчаяния вик „Пак не се получи!”

Може би сте чували за сензационния случай с 62-годишната дама от Русе, която стана майка посредством донорска яйцеклетка? Вероятно мнозина от вас са попадали и на кадрите от телевизионното „журналистическо разследване”, в което на фона на кадри на кори с яйца и излюпващи се от тях пиленца ни обясняваха за незаконна търговия с яйцеклетки. Благодарение на подобни сензации и медийни „разкрития”, и малкото жени, решили да обмислят донорство, вероятно са се разубедили. А донори наистина почти няма...

Една жена от форумите на „Зачатие” пусна тема с отчаян призив за набиране на донори. Познавах я виртуално – с ранно изчерпан яйчников резерв, при което единствения шанс е донорска процедура, за яйцеклетка се чака повече от година, а времето напредва безмилостно... Нейният призив ме провокира да се замисля, че може би мога да дам надежда на някого.

Законодателството в България регламентира, че донори на яйцеклетки могат да са жени до 34-годишна възраст, които имат поне едно живородено дете. Аз вече имах две деца, а и възрастта ми не беше достигнала границата. Никога не се бях подлагала на инвитро процедура, тъй като проблемът в нашата двойка беше при съпруга ми, но като редовен потребител на форумите бях доста запозната с провеждането на хормоналните стимулации. Не започнах да разигравам черни сценарии за това, какво би могло да ми се случи по време на процедурата или какво ще направят с взетите от мен яйцеклетки - просто имах вътрешното усещане, че трябва да го направя. От първата ми среща с лекаря до отиването в клиниката се мина доста време. Имах достатъчно възможност да премисля, но не промених решението си - явно то е било достатъчно категорично от самото начало.

Първият преглед беше опознавателен - стандартен гинекологичен преглед и изследвания. Тук е мястото да уточня, че не живея в града, в който е клиниката. Наложи се да пътувам около 400 км всеки път, но за човек, обичащ шофирането, това не е проблем. Сутрин тръгвах рано, до към 9 сутринта бях в клиниката, а от там си тръгвах не по-късно от 11 часа. Никога не съм чакала дълго, всеки преглед е минавал бързо, стегнато и без излишно суетене.

Следващият преглед беше на 3-тия ден от следващия ми менструален цикъл. Назначиха ми изследване на хормони, връчиха ми стартов пакет лекарства и ме изпратиха да си вървя. Ще излъжа, ако кажа, че не ме беше страх от това да си поставям сама подкожни инжекции. Но пък това са го правили толкова жени, няма как да не се справя и аз! От клиниката получих подробни инструкции за дозировката и начина на поставяне. Последваха още няколко посещения, при всяко от които ме преглеждаха за развитие на фоликулите, вземаха ми кръв за изследване на половите хормони и ми назначаваха дозировка на медикаментите за следващите дни. Не усещах дискомфорт, стараех се да се храня разумно и здравословно. След 12 дни беше насрочен ден за пункция и изваждане на яйцеклетките. Чувствах се особено, донякъде щастлива, но повече притеснена - дали ще има достатъчно, дали ще са с добро качество, имало ли е смисъл да правя всичко това...

В чисто емоционален план мога да заявя, че никак не се натоварих - никога не съм си мислила, че този репродуктивен материал ще е част от мен или че ще е мое дете. За мен, това е просто начин да помогна и дам надежда на хора, към които съдбата е била неблагосклонна. Преди процедурата си мислех, че ще е добре да зная какво се случва с жената-реципиент. След като мина пункцията бях убедена, че не искам да знам. Ако разберях, че при нея не се е получила бременност, това щеше да ме срине психически, макар че факторите за неуспех са комплексни и не зависят само от донорския материал.

Цикълът ми все още се нормализира след процедурата, а с минаване на дните, емоциите около нея избледняват и остава само чувството, че си направил нещо наистина добро. Все по-малко мисля какъв е бил резултатът на непознатата жена (защото по закон нямам право да науча), но пък зная, че съм дала на някого вяра и надежда.

И така, равносметката - 9 дни инжекции, около 2000 пропътувани километра, около 2 дена сумарно от моя живот, отделени в името на едно - да дариш живот.
 

2. Реципиентката

Откакто се помня, мечтаех да стана майка, майка на 3 деца. Не знам защо точно три, може би защото най-добрата ми приятелка в гимназията имаше брат и сестра, винаги в тяхното семейство се чуваше весела глъч и бяха едно прекрасно и много щастливо семейство. Често ни повтарят, че мечтите се сбъдват, но никой не знае колко дълъг и труден е пътят до тях. На мнозинството жени да станат майки им се струва най-лесното, постижимо и естествено нещо на света.

Но животът доста често се развива не по сценария, който винаги сме си представяли. Бях на 34, когато срещнах подходящия човек.

NEWS_MORE_BOX


И започна моята надпревара с времето!

Тогава не знаех още точно с какво се боря и живеех с илюзията, че нещо малко трябва да направим за да сбъдна мечтата си и стана майка... И изведнъж, още при един от първите ми прегледи, започна кошмарът, наречен „Изчерпан яйчников резерв”, което означава, че организмът ми вече не произвежда достатъчно качествени яйцеклетки, които да доведат до нормална бременност и раждане. В началото тази диагноза се прокрадна като грозна и зловеща сянка, която аз отхвърлях като досадна муха и не можех да повярвам.... Та аз нямах никакви признаци, сигурно има грешка, защо това се случва точно с мен... Задавах си много въпроси и всички оставаха без отговор. И подсъзнателно вярвах в добрия край.... Зарових се в интернет, много скоро попаднах на „Зачатие” – българският портал за репродуктивно здраве и стерилитет, и това стана моят нов свят. В него намерих всичко – информация, ценни съвети и много добри приятели.

И отново започна моята надпревара с времето...

Всеки месец изследвания, процедури, надежда, срив и после – пак отначало.... Месеците се превърнаха в години, клиниката стана моя втори дом, лекарите – мои добри приятели. В крайна сметка, осъзнах и приех факта, че няма да имам свое биологично дете. Но едновременно с това, ясно осъзнах и факта, че възпроизводството на собствените ни гени, не е най-важният фактор, който ни прави родители. Не гените ни правят родители, а обичта , която е в сърцата ни. Разбира се, имах своите колебания и страхове, които много бързо преодолях и бях включена в донорска програма. Това ми даде крила, надеждата се завърна с пълна сила. Бях убедена, че скоро ще стана майка – виждах в мечтите си онова малко и палаво същество, което нямаше да има моите очи и коса, но което щях да обичам повече от всичко на света!

И отново започна моята надпревара с времето...

То изтичаше месец след месец, а донори нямаше. Често виждах в сънищата си една добра и благородна жена, която искаше да дари живот, искаше да дари частица от себе си, за да помогне на някой друг да осъществи най-съкровената си мечта – да стане родител. В продължение на 3 години успях да направя 2 опита с дарени яйцеклетки, за съжаление неуспешни. Искам да благодаря на тези прекрасни и благородни жени, които ми помогнаха да се доближа до мечтата да стана майка, те останаха завинаги в сърцето ми.

Донорството на яйцеклетки е висш акт на съпричастност и хуманизъм, защото създава нов живот. Понастоящем жените с изчерпан яйчников резерв чакат дарители на яйцеклетки в продължение на много месеци и дори години. Всеки ден по медиите ни призовават да дарим пари за една или друга кауза, но пари се даряват по-лесно, много по-трудно е да се дари живот... Независимо от всичко, не съм се отказала от мечтата си да имам дете. В „Зачатие” срещнах много жени, които успяха и тези вдъхновяващи примери са капчицата надежда, която ме крепи и ми дава сила да продължа.