Валентин Стоилов е завършил психология в Славянския университет. Има магистратура по "Семейна терапия и консултиране на лица с увреждания" в СУ "Св. Климент Охридски". От 1999 г. работи като психолог и педагог, а от 2002 г. и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама.
 
Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и Българско психоаналитично пространство. 
 
Валентин Стоилов е създател на сайта „Детско развитие“ -  проект, който има за цел да „преведе“ на достъпен език за родителите психоаналитичния подход в разбирането на детето.
 

Заедно в Puls.bg стартираме специална авторска поредица "Психология на тийнейджъра" . Темите, които ще разисква Валентин Стоилов ще са носочени към подпомагане на родителите в трудната им мисия как правилно да общуват и възпитават детето си в неговата "най-трудната" възраст...

 
Предоставяме ви първия текст на автора...
 
~   ~   ~
 
 
Преди да насочим приоритетно вниманието си към тийнейджърите и техните проблеми, е добре да обърнем поглед назад към по-ранното детство, моделите на възпитание и към въпроса за авторитета, защото именно него най-често атакуват порасналите ни деца.
 
За да не заемат позицията на „лоши“ родители и поради страха детето им да не ги мрази, съвременните майки и татковци често предпочитат да подкупват отрочето си, вместо да му забранят.
 
Изборът да подкупиш, вместо да употребиш авторитета  си, не е адекватно родителство, а слабост, прикрита, като налагане на ред и правила. Страданието на детето обикновено се обяснява с думи, като „Бия те, защото искам да станеш човек“ или пък „ Сега страдаш, но утре ще ми благодариш, че съм те насилил да правиш това“. Диаметрално противоположната нагласа във възпитанието е детето да бъде презадоволено, превръщайки се в „His majesty, the baby!”
 
Ясно е, че и двата подхода са еднакво неефективни в дългосрочен план. Ако преди време родителят е този, който е дирижирал всеки един аспект от живота на детето - от това, какво да облече, кога да яде или кога да ходи до тоалетна, днес всичко това се отхвърля тотално и е „на мода“ всичко да е позволено, детето да бъде оставено да „покаже само“, какво иска.
 
Реалните потребности на детето нито преди, нито сега са във фокуса на вниманието - целта е нашето (на родителите) спокойствие. В единия случай получаваме това, което искаме, чрез силата, а в другия - чрез подкупването. Проблемът е, че след като използването на сила се отхвърля от обществото, родителите решават, че единственото, което им остава, е да подкупват... Веднъж обаче стартиран този модел на поведение от възрастните, много бързо бива възприеман и от самите деца. Те започват методично да го прилагат спрямо родителите си, за да постигат своите цели.
 
Ако да подкупва е относително безобидно за малкото дете (защото по този начин се изгражда самоувереността му), то за тийнейджъра това би могло да бъде катастрофално! По време на пубертета, младият човек е готов да се противопостави на всичко, което може да ограничи неговите желания и искания до момента, в който се сблъска (или направо катастрофира) в непреодолимите забрани на обществото.
 
Адекватното родителство, всъщност не е нищо по-различно от добре обмислен и приложен баланс.
NEWS_MORE_BOX
 
 
В началото на възпитателния процес е необходимо да покажем на детето, че не всичко е позволено. Когато то разбере смисъла на ограниченията, ще е в състояние да ги възприеме истински, а не само формално.
 
Етапите през, които ще премине, съответно са: послушание в детството, непослушание в юношеството и отказ от подкупване (т.е. от злоупотреба с властта над другия) в зряла възраст.
 
Авторитетът, изграден върху не-подкупването, всъщност е истински работещият възпитателен модел. Именно той е в основата на възпитанието, което юношата ще приеме и в последствие ще приложи в собствения си живот!
 
Очаквайте продължение на темата в следващата статия, където ще се опитам да представя практически съвети как да изградим работещ родителски авторитет.