Животът ни се основава на поредица от модели, движения и реакции, които имат своите корени в нашето детство. Да приемем, че ако нашето детство е било по някакъв начин нефункционално, ние ще търсим тази позната дисфункция до края на живота си.
Да предположим най-накрая, че всички тези процеси са подсъзнателни и затова винаги се чудим защо всички мързеливи, егоистични, груби или разглезени, неверни, некомуникативни хора ни се случват.
Така че това е обобщението в книгата на всичките ни животи.
Сега да преминем към въведението. Както обикновено, всичко започва от детството. Клише, но факт!
Според всички теории начинът, по който едно бебе и по-късно едно дете се свързва с родителите си и начините, по които те реагират, по-късно ще се превърнат в начините, по които то се отнася към света около себе си.
През първите 6 месеца от живота си бебетата зависят единствено от родителите си за всички свои нужди. Голяма грешка, която някои родители допускат е, че си мислят, че оставяйки 3, 4 месечно бебе да плаче, то в крайна сметка ще се научи да бъде самодостатъчно и ще спре да се притеснява. Бебе на тази възраст, ако бъде оставено да плаче, наистина ще спре в един момент. Но не защото изведнъж не иска или не се нуждае от това, заради което е започнало. То ще спре, защото е получило съобщение, което му казва, че няма кой да посрещне нуждите му. Когато целият му свят са неговите родители, това се превръща в абсолютна липса на доверие. Бебето ще се отдръпне, ще замълчи и родителите ще тълкуват това като успешен метод на дисциплина, така че бебето да не се разглези. Но едно пренебрегнато дете ще стане зависим възрастен. Без доверие в себе си.
На възраст между 12 и 18 месеца едно сигурно дете, което чувства, че повечето му нужди са задоволени и че има стабилна и сигурна основа, ще започне да изследва света, като прави все повече и повече стъпки в неизвестното, преди да се върне за безопасността на мама и/или татко.
Но дете, което не е почувствало тази увереност, винаги ще остане близо до родителите. То ще се страхува да общува и като цяло ще избягва всяко изследване, което може да застраши присъствието на родителите му. И така създаваме връзки, които не са за нашата психика. Като хора следваме модели, които сме изпитали през живота си и ги възпроизвеждаме последователно, за да можем да останем в това, което знаем как да управляваме, в познатото.
По този начин жена, която е била физически или сексуално малтретирана като дете или която е била свидетел на насилие между родителите, ще избере да има връзка с някого, с когото може да повтори този сценарий.
Думата „избирам“ може да звучи парадоксално, защото кой би избрал да има връзка с някой, който го удря или обижда. Използвам я, защото механизмът за избор работи несъзнателно и така се превръща почти в необходимост. Нуждите, в този конкретен пример, обикновено са две:
”От една страна, трябва да избера да бъда в ситуация, която познавам и следователно мога да се справя. Второ, сигурен съм, че не го заслужавам, защото ако го заслужавах, родителите ми нямаше да ме бият. Ако не го заслужавам, определено няма да мога да имам красива, здрава връзка, така че дори не е нужно да опитвам.“
Това е точно възпроизвеждане на семейната среда и нейните дисфункции и без чужда помощ е трудно да се освободите. Как се научаваме да изразяваме чувствата си към родителите си и как те реагират също ще ни преследва завинаги – или поне докато отказваме да отидем на терапия!
Ако родителите ни са ни учили, че нашият гняв е неприемлив, като ни игнорират или наказват за него, ние ще прекараме живота си, не без да изпитваме гняв (това е невъзможно), но ще го изпитваме пасивно, агресивно.
Това ще се превърне в реакции, повече или по-малко познати на всекиго, т.е. отказ от сексуален контакт (любимото наказание на жените) или неадекватност в домакинската работа или други задължения (любимото наказание на мъжете), докато не настъпи експлозия от едната или двете страни.
За съжаление обаче, когато двойката достигне точката на експлозията, много малко може да бъде спасено. Ето защо е полезно да предотвратим подобни ситуации, или като говорим с партньора си, или, ако изглеждат задънени, с помощта на специалист по психично здраве.