Промяната е неразделна част от живота и в известен смисъл единствената константа. Понякога това ни плаши, тъй като е обръщане на предишна ситуация. Съдържа елемента на новото, непознатото и неизследваното. В други случаи това е нещо, което дълбоко желаем, особено когато настоящото състояние се характеризира с трудности и негативни чувства.


Хората, които идват на психотерапия, често търсят път към промяна, да се развият, да управляват проблем, който ги вълнува по различен начин. Но как наистина настъпва промяната? При какви условия и по какъв начин е възможно подобно нещо?


Промяната е преплетена с живота и съществуването. Самото ни тяло свидетелства, че с всяка изминала секунда не сме същите хора, които бяхме само преди няколко мига: във всеки момент всяка част от тялото ни се променя, клетките умират и се раждат. Съответно това се случва и в заобикалящия ни свят, който постоянно се променя. Така че въпросът не е дали ще има или не промяна, дали тя може да бъде контролирана или избегната. Въпросът е дали промяната ще е в посока растеж-здраве или в посока влошаване-болест. А здравето е мястото, където мога да съществувам като цяло, в специфичното състояние на работа, където мога да разпознавам, изразявам и да включвам всички аспекти от собствения Аз.



Целта на терапевтичния процес не е човекът да се превърне в „това” или „онова”, тоест да се отнесе към света по нов, но консолидиран начин. Целта е да се научим да се променяме, да реагираме на постоянно променящите се вътрешни и външни условия, поддържайки определена индивидуална стабилност. Можем да си представим нашето здраво аз като река, която тече безпрепятствено и постоянно се променя – като същевременно запазва своята природа и основна идентичност.


Да се науча да променям означава да се науча да наблюдавам, разпознавам, вярвам и използвам всички аспекти, които имам – моите чувства, моите мисли, моите физически усещания. И на базата на всичко това да избера подходящото за мен и за дадената ситуация действие. Този избор със сигурност означава, че се научавам да живея със загубата на опциите или алтернативните пътища, които съм отхвърлил. По този начин, тоест чрез самоосъзнаване, приемане и поемане на лична отговорност, аз се развивам и узрявам в това, което съм: като пеперуда, която разперва крилата си и оставя своя пашкул след себе си...


Ако се обърнем към парадоксалната теория на промяната (Beisser), то тя ни казва, че колкото повече се опитваме да станем нещо различно от това, което сме, толкова повече оставаме себе си. Вместо това, когато напълно приемем със съзнание и състрадание кои сме тук и сега, тогава и само тогава можем наистина да се променим. Колкото по-голяма е способността на човек да приеме това, което се случва във всеки един момент, толкова повече налична енергия има човек, за да продължи напред с промяната.


Единственото нещо, в което е полезно да инвестираме енергията си, е да приемем това, което е. Промяната се случва само когато се откажем от опитите си да я постигнем (Hendlin).


Осъзнаването се култивира заедно със самоприемането и развитието на самосъстрадание. Тези качества са много важни и са свързани със способността на човека да има солидна основа. Приемането не е пасивно отношение и не включва сравняване с другите или самосъжаление. Това, че приемам, не означава, че не виждам своите ограничения и недостатъци. Това означава, че не вижам само тях, а виждам и други свои качества.


Концепцията за състрадание е тясно свързана с тази за безусловно приемане, тъй като се отнася до осъзнаването на нашата човешка природа, общата съдба, която обединява всички хора, и развиването на форма на смирение. През такава призма мога да се видя като равен на другите – нито по-горе, нито по-долу – като по този начин смекчавам склонността към сравняване, срам или самоотхвърляне. Така енергията, похабена в сравнения и интрапсихични конфликти, се освобождава и отново става достъпна за моето израстване.