Велислава Донкина е клиничен психолог и доктор по психология към БАН, кандидат по психоанализа към Чикагски психоаналитичен институт и член на Американската психоаналитична асоциация.
Работи в областта на развитието и организирането на психоаналитичната и психосоматична грижа в болнична среда в България и води лекции по съответното направление в СУ “Св .Климент Охридски” и Нов български университет.
Ръководи Центъра за психоанализа и медицина на болница „Надежда“, който отскоро е и Национален център за психосоматична терапия на онко и хематологични заболявания.


- Защо е нужна регулация на клиничните психолози в болничните структури и медицинските центрове, д-р Донкина?


Пред общността на психолозите и психотерапевтите в България стоят множество въпроси – липсата на закон и ефективна регулация, липсата на официални нормативни стандарти и общи стандарти за добра практика, както и множество други въпроси, които касаят доброто име на тези две професии, развитието на усилията на работещите специалисти, удовлетворението от нея, както и наследството, което се оставя за колегите, които тепърва навлизат в нея. 
Частен случай на този сериозен казус е регулацията на клиничните или медицински психолози в болнични структури и медицински центрове. Тъй като няма единна регулация, няма яснота какви са изискванията към такива специалисти, това води до множество примери на недобра професионална практика, реално без възможност за санкция или корекция. 
В същото време, докато няма такава регулация, няма как да се създаде възможност здравната каса да помага на болниците за развитието на психологичната грижа и те сами търсят начин да осигурят такава, нещо повече - задължени са да го правят. Така често виждаме случаи, в които се ощетяват специалистите - работейки при наистина срамно заплащане или пациентите - налагайки се те да поемат такава консултация. От тази липса на яснота произлизат и други порочни практики като стартирането например на проект с външно финансиране, чиито средства “изчезват” - както наскоро се случи в една голяма столична болница, или изчезването на специалистите, след като проектът приключи - т.е. работа на парче, без възможност да се гарантира нейната консистентност. Както и нещо много неприятно - с ниско заплащане обичайно можете да ангажирате или специалисти без работа, или много млади колеги, които имат малко или никакъв опит.


 

- Липсата на правила в психологичната грижа за пациентите в болниците предпоставка ли е за проблеми при терапията им?

 

В момента действащата регулация идва от съсловните организации - Българска асоциация по психотерапия, Дружество на психолозите, отделните психотерапевтични институти. Те са членове на европейските и световни такива и съответно техните изисквания към практикуващите и членуващи в тях специалисти са съобразени с европейските и световни стандарти. Но те на практика регулират единствено техните членове. Т.е. ако един човек реши да се нарича психотерапевт и не членува в никоя професионална организация, никой не може да гарантира нивото или наличието на неговия професионален ценз, както и никой не може реално да го санкционира.

Специално по отношение на консултирането в болница - там отсъстват каквито и да е стандарти, освен тези, които самите работещи специалисти обединяват усилия да създават, но те все още нямат официален статут, тоест могат да бъдат спазвани само при добра воля.
Консултирането на хоспитализирани пациенти е много специфичен аспект на нашата практика. За да можем да бъдем ефективни и наистина полезни, е необходима съответна специализация. По отношение на негативите, за които ме питате, ще Ви отговоря така - не оставяте живота си в ръцете на когото и да е. Същото би трябвало да важи и за психиката и емоциите Ви. Ако няма специалист, който е компетентен и обучен - реално ние това проверяваме чрез стандартите и гарантираме наличието на минимално необходимото - е по-добре да няма никого. Тогава хората ще имат идея, че сами трябва да потърсят някъде другаде помощ и това е по-малко опасно, отколкото да се работи съмнително или да наричаме консултиране или психотерапия неща, които не са.

За жалост в България и по-специално в сферата на психологичната и психиатрична грижа това е само един от проблемите.

За да се стигне до следваща стъпка в разрешаването на тези проблеми, е необходимо гилдията в нейния по-широк вид - психолози и психотерапевти, да стигне до общо разбиране и съгласие по някои основни въпроси. Защото на практика психолог и психотерапевт са две различни професии, в психотерапията има различни школи, съответно - различно разбиране за стандарти. Около това правим опит да обединим представители на тези различни групи професионалисти. Защото отвъд общото разбиране предстои още доста работа, но то е ключово. Това е и целта на предстоящата Кръглата маса по време на конференцията „Дни на психоанализата в болница“, която ще се проведе на 12 и 13 ноември. Същевременно, имаме нужда от партньорството на Министерство на здравеопазването и Комисията по здравеопазване в Народното събрание по регулацията, конституирането и регламентирането на психологичната подкрепа в медицински структури.

 

 - Не е ли закъсняла една подобна Кръгла маса според Вас?


Закъсняла е, разбира се, но е важно да се случи. В последните години нашата сфера доста се развива и благодарение на усилията на работещите колеги не само психотерапевтичната грижа сама по себе си, но и мястото ѝ в контекст на медицината се променя. Специалистите на Звеното за психологична и немедицинска грижа на СБАЛХЗ обединиха опита и смисловите си усилия в създаването на Стандарт за работа в полето на онкологията и хематологията и развитието на сферата. След това Българската асоциация по психоонкология, като организация - шапка, на психоонколозите също се присъединиха към тези усилия с важна активност по утвърждаването на стандартите и практиките. Центърът за психоанализа и медицина на МБАЛ „Надежда“ стана първия Национален център за психосоматична терапия и като такъв пое своя ангажимент за създаване на регламенти и развиване на кадри в национален мащаб.

 

 - Каква е разликата между психологичната консултация в кабинет и такава в болнична среда?


Разликата е съществена, но това касае не пациента, който се консултира, а специалиста, който я провежда. Неговата достатъчна компетентост и професионализъм са нещата, които могат да обезпечат липсата на разлика в нейния смисъл, резултат и качество за пациента.

 

 - Защо трябва да има психологична консултация в болнична среда?


Поради много причини. Може би най-разбираемата от тях е, че за всяко човешко същество заплахата - реална или потенциална, за цялостта на тялото, ефективността и мобилността му, живота или благосъстоянието му, е дестабилизираща и предизвиква дълбок емоционален отговор. За всички нас болниците са тревожещи и плашещи места, които сякаш ни вадят “вън” от живота ни, а едни от най-драматичните и покъртителни човешки срещи - с началото или края на живота, с най-трудните новини и взимането на най-тежките решения, с най-докосващите срещи или раздели стават в болничните стаи и коридори, пред вратите на реанимационните и операционни отделения, до боксовете и кувьозите. Психологичната подкрепа не маха категоричността им или страданието, което причиняват, но може да помогне да човек да не бъде толкова объркан и сам.
В малко по-конкретен професионален смисъл - съществуват определен клъстър заболявания, като онко- и хематологичните, като тежките хронични или интензивните болкови състояния, които изискват специфичен подход и грижа.
Човешкото същество отговаря с редица душевни преживявания и емоции на всичко, което се случва на и с неговото тяло, затова психологичната грижа е реална част от процеса на лечение, която често може да оптимизира и връзката с лекаря и съдействието на терапията.