Валентина Маринова е фамилен психотерапевт, работи в Психотерапевтичен институт по социална екология на личността, доктор по педагогика на СУ „Св. Климент Охридски”.  

- Г-жо Маринова, свикнали сме да считаме бащата за „глава на семейството“, но от гледна точка на психологията кой от родителите има по-голямо влияние за психичното здраве и емоционално равновесие на децата?


- Най-определящо за психичното здраве на едно дете е не само майката като фигура или само бащата, а как те двамата си взаимодействат и помежду си и дали създават здравословна атмосфера в семейството. Защото, ако си представим една изключително всеотдайна майка, която живее в много силно деструктивни отношения с бащата на децата си, тя няма как да бъде пълноценна майка.


Бащата, майката и детето са част от един триъгълник, в който всеки има своето място. В един от елементите на този триъгълник нещо да не е наред, няма как да се компенсира.



Именно в този смисъл е важно да подчертаем, че няма значение кой от двамата родители е по-важен. Важното е взаимоотношенията им да спомогнат за здравословното израстване на детето.


- Може ли да опишем здравословната среда, която е най-подходяща за израстването на детето в психологичен аспект?


- За да расте едно дете, изначално най-важното е да има усещане за сигурност. За усещането за сигурност допринасят и двамата родители. Едно дете трябва да знае, че родителите му го обичат и приемат безусловно, че се радват на порастването му, че са отворени към емоциите му. Детето може да се смее, но и да плаче, и е важно родителите да приемат и двете отворено.


Когато детето е прието, когато прави едно, но не бива прието, когато прави другото, у него се формира несигурност. Несигурността формира тревожност, на по-късна възраст - ниско самочувствие.


Така че сигурността е изключително важна за едно семейство. Но ако си зададем въпроса как се формира сигурността у едно дете, то отговорът е, че предпоставките за това са в отношенията между двамата родители още преди да се роди детето. Те самите трябва да чувстват сигурност и яснота в отношенията си.

 

Това не значи да нямат конфликти, нито значи да се обичат винаги като в началото на връзката си, да не се ядосват и да не си крещят и други подобни митове за брачните отношения. Сигурността в партньорските отношения означава най-вече всеки от двамата да може да си позволи да бъде автентичен. Именно това, което е изключително важно и за децата – да бъдат приемани като уникални личността и да не се страхуват да бъдат автентични.


Културата на отношенията на партньорите преди да се роди детето спомага да се създаде средата, която да се формира тази степен на сигурност, за да може едно дете да порасне.


В една по-късна възраст, когато детето тръгне на училище, родителите трябва да го научат и да издържа на известна степен на несигурност. Защото днешния свят е несигурен и никой не може да обещае сигурност. Ако родителите имат нагласата, че трябва да развиват и това умение у детето си, това е също много силна предпоставка за добро формиране на психичното здраве на детето.


Известна степен на несигурност е това: детето се оплаква, че в училище друго дете го е обидило или му е откраднало химикалката. То плаче и е много разстроено и разказва на майка си. Едно е майката да отиде в училището, да се скара на другото дете, съвсем друго е майката да каже на детето си: „Опитай се утре да поговориш с твоето приятелче и да му кажеш, че това те е обидило. После ще ми разкажеш какво е последвало“. Тоест оставя пространство детето да се справи само, което е несигурност – не се знае какво ще произтече от това.


Защото детето това го чака и то трябва да може да издържа на известна степен на напрежение.


Според Робин Скинър, който е известен английски фамилен терапевт, основният белег за психичното здраве на семейството (той специално изследва психичното здраве на семейството като система) е отношението към външния свят. Дали семейството има базисно доверие във външния свят, светът извън семейството, или напротив – смята го за лош, враждебен и пълен с опасности.


Семействата, които успяват да отгледат зрели личности са семейства, които гледат на света по отворен начин. Това стимулира детето да създава трайни и смислени приятелства, прави възможно детето да напусне семейството със самочувствие, когато съзрее. Знаейки, че светът е едно място, което е добро.


Семействата, които са много капсулирани и затворени към външния свят, всъщност отглеждат зависими личности.  


- В днешно време доста често семействата се състоят от един родител, или от двама, които обаче не поддържат отношения. Как може въпреки това у детето да се изгради хармоничен характер, да има самочувствие и да се справя с проблемите?


- Най-добрият начин едно дете да се научи да се справя с проблемите е да наблюдава как се справят хората, които то обича.


Родителят не трябва да бъде без емоции. Най-важното е той да бъде автентичен. Да си личи, че има проблеми, трудности. Когато е тъжен, да е тъжен. А не например много майки, когато са тъжни, се стремят да не показват пред децата си това и си слагат една фалшива усмивка. Това е изключително вредно за психиката на детето. Най-важното е родителят да показва той самият как се справя.

NEWS_MORE_BOX

 

За семействата с един родител е много важно той да има своята подкрепяща среда от възрастни.

 

За съжаление, е доста по-често срещан обратният вариант – самотни родители хвърлят цялата си енергия върху детето, изолират се от външния свят, прекъсват познанствата си. Този родител решава, че така ще компенсира липсата на другия родител, ще бъде 24 часа в денонощието до детето си, ще работи на 100 места, за да не му липсва нищо.

 

На детето всъщност започва да му липсва това да вижда, че родителят му има свой живот, който е различен от грижата за него. Получава се изключително силна връзка с детето, която не му помага самото то да израсне.


Табуто за това родителят да слага своите нужди на преден план е толкова силно в нашата култура и действителност, че в един момент родителят престава  да съществува въобще във всяка друга социална роля, освен като родител.

 

Което формира в най-крайния си вариант зависими личности – това са хората, плахи и несигурни младежи без самочувствие, без свои лични приятелства или среда.


- Кое от поведението на родителите може да навреди на психическото развитие на детето?


- Едно от най-страшните неща, които могат да се случат във взаимоотношенията между родител и дете, е родителят да изравни позициите. Родителите са йерархично винаги едно ниво над детето.

 

Много е често в нашата култура позициите на родителя и детето да се изравнят и най-добрата илюстрация за това е изказването: „Аз и детето ми сме приятели“. Много често го чуваме.


- Не трябва ли да бъде така?


- Не, и като дългосрочна последица е едно от най-най-осакатяващите психичното здраве на детето. Защото родителят може да има теми, по които да има приятелски подход към детето си.

 

Но като казват „Ние с детето ми сме приятели“, родителите имат предвид: „Между мен и детето ми няма разлика“. При приятелството хората са равнопоставени, те си споделят много неща, няма доминиращ, който да казва и нарежда какво да се прави.


При родител и дете, ако това остане по този начин, означава никаква емоционална граница между двамата. Много родители използват това приятелство в кавички, защото един родител никога не може да бъде приятел с детето си, за да контролират децата си - да може да има малка дистанция и детето да им споделя всичко.


Когато са приятел с детето си, те го лишават от възможността да има свой периметър, своя емоционална граница.  


Родителят подлъгва, че са приятели, за да може да го контролира, което е пагубно. Детето започва да счита, че близостта между хората, приятелството, се използва за контрол. В последващия му живот ще има недоверие към собствените си приятелства. Няма да може да направи една удовлетворяваща дългосрочна интимна връзка след време, просто защото за него близостта е контрол.