Светлана Димитрова е доктор по клинична и детска психология с дългогодишен опит. Тя е дипломиран психотерапевт и сертифициран член към Световната асоциация по психотерапия - Висбаден, Германия.
Завършва и специализира в Германия и Австрия към Wiesbadener Akademie Psychotherapie-WIAP, Sigmund Freud University-Vienna (SFU) department of Psychoanalysis and Psychotherapy. Има публикувани статии в научни списания, участия в международни конгреси, семинари и други научни форуми.
С нея разговаряме за адаптацията в училище и каква е ролята на родителите в тези първи стъпки в живота на децата им.
- Как могат родителите да помогнат на децата си, така че те да се адаптират към стреса, съпътстващ училището?
Стресът се проектира най-вече върху първокласниците, тъй като те са поставени в една абсолютно нова за тях среда. Може би много хора ще се изненадат, но родителят и учителят, са всъщност авторитетите, които са от сериозно значение в първите стъпки на детето в училище.
Децата работят с външната среда на подсъзнателно ниво, поради силно изразената си интуитивност. Те не разбират заобикалящия ги свят така рационално както възрастните, но в пъти по-сензитивно улавят сигналите, които са насочени към тях.
Те интерпретират всеки жест, всяка мимика и всяко настроение на своя родител и на своя учител. Затова майката и бащата трябва да подготвят първо себе си, за да могат постепенно и плавно да построят мост към детето си.
Съветвам всички родители, на които тепърва им предстои да изпращат първокласници, процесът на подготовка да започне още около три/ четири месеца преди 15 септември.
Най-лесно е това да се случи през споделянето и през играта. Тъй като мозъчната кора на децата все още не е напълно развита, те по-трудно обработват сложни мисловни изказвания. Затова е по-добре да им се говори с ясни, точни и конкретни изречения, но най-вече да им се показва чрез преживявания.
Добре е родителят и детето да опознават новостите, съпътстващи училището, заедно, за да може детето да се свърже по правилния начин с това, което му предстои. Когато родителят споделя преживяването, идеята за училището се позитивира през конструктивния опит.
Трудно е да се даде конкретен практически съвет как родителите да помогнат на децата си, така че да се адаптират към стреса, съпътстващ училището, защото всяко дете е много индивидуално както по същността си, така и по начина си на живот.
Всички деца се различават по темперамента си, по историята на това какво са преживели, какви междуличности отношения са поддържали с останалите, какъв социален опит са натрупали до момента. Най-важно е родителят да бъде наблюдателен и да участва в живота на детето си. Тогава ще знае какви са потребностите му, ще може да ги изведе и да му ги преведе. Езикът на децата несъмнено е този на въображението, фантазията, интуицията и емоцията.
- Как родителят може да помогне за адаптирането на детето към новия дневен режим, който училището предполага?
След лятната ваканция, когато децата са играли и са имали по-свободен режим, е добре той да започне да се преструктурира например една/ две седмици преди началото на учебната година. Родителят трябва да удържа границите на ежедневието по отношение на съня, храненето, натоварването и забавлението, за да се изгради една рутина, която тялото на детето да запомни. Биоритмите много бързо се сработват и така стресът и дистресът са по-малки.
Родителят е нужен и когато учебната година започне, тъй като децата нямат усещане за време. Те го свързват с определени дейности. Например, що се отнася до вземането на детето от училище, трябва да се обясни, че когато занятията приключат, мама, татко, баба, дядо или друг ще дойдат да го вземат. Излишно е да се казва определен час, защото дори детето да гледа часовника, то няма да разбере кога точно ще дойде време да го приберат у дома.
Важно е и режимът да се балансира. Ако се създаде голямо натоварване в ежедневието на детето, то разтоварването трябва да е пропорционално. Например след училище семейството заедно да се разходи в парка, да отиде на кино, да вечеря и т.н., за да може натрупаното напрежение да се разсее.
- Колко време трае периодът на адаптация към училището?
Подчертавам, че това е много индивидуален процес, зависещ от това какво е детето по своята същност, какъв темперамент носи, какво преживява на този етап от живота си, какви са семейната и училищната среда, в които битува и т. н.
Може да се каже, че относителният период на адаптация е от два до шест месеца. Той не отменя факта, че има деца, които са по-затворени или по емоционални и това може да повлияе на времето за адаптация.
В последно време е много модерно да се казва, че определено дете има абнорма в поведението си, без това действително да е така. Дали ще има дефицит на вниманието, дали ще е хиперактивно, или ще е нещо друго, напоследък тези етикети вървят като зараза в обществото и училищната институция.
Всяко дете е абсолютно уникално и преживява стреса по собствен начин, затова е много важно първо да се вземат предвид всички комплексни фактори, съпътстващи живота му. При някои деца определено поведение може да продължи цяла година, но не е задължително това да се отнася до клинично състояние.
Диагноза се поставя, когато е на лице пълен отказ от адаптация, когато детето не може да се приспособи към нито един фактор от външната среда, когато отказва да се социализира и да комуникира, когато не може да участва в учебния процес и да го възприема. Тези състояния налагат помощта на специалист, независимо дали това ще е психологът в училището или друг детски психолог извън него.
- Какви са признаците, че детето има проблеми с адаптацията?
Както се казва: “Никой не иска да пораства”. Детето се съпротивлява, когато бива изведено от семейната среда, която поради своята неформалност, предполага усещане за свобода и възможност за игра.
Фрустрацията и напрежението от поставянето в нова среда и пригодяването към нов режим, детето изразява посредством плача. Въпреки това, тези реакции не са индикация за проблеми в адаптацията, а напротив - трябва да бъдат посрещнати с разбиране от страна както на родителя, така и на учителя.
Притеснително е, ако след шестия месец (приблизително) стресът продължава да се отразява психосоматично върху детето. Тъй като основният инструмент на психиката е тялото, при децата много рязко страданието се проектира именно там. Започват да се разболяват и да страдат от различни психосоматични прояви.
Когато психиката афектира благосъстоянието на тялото, детето може да страда от проблеми със съня, да се изпуска в леглото през нощта, да има констипация, да отказва да се храни, да среща затруднения в моториката, видимо да е свалило или наддало тегло.
Възможно е дори да стане много затворено, да се самоизолира, да плаче често или да приеме бунтарски дух, да стане агресивно, да отказва да пише домашните си и т. н. Обикновено в такива моменти родителите възкликват: “Не мога да позная детето си”, поради нетипичността на поведението му.
- Какво да правят родителите, ако детето им изостава с учебния материал?
Въпреки че психологическият и социалният статус на всяко дете предполагат собствен темп на възприемане на учебния материал, той все пак трябва да се поддържа, за да да не изостава детето драстично. Затова работата вкъщи е много важна. За съжаление, в рамките на нашата образователна система учителката няма как да обърне индивидуално внимание на трийсет деца и се налага и родителите да участват.
Трябва да има правилно натоварване на когнициите, т. е. на паметта, вниманието и интелекта. Паралелно адекватно трябва да се задоволяват и емоционалните потребности. На около 15/20 минути натоварване трябва да има около 5/10 минути разтоварване.
- Как родителят да обясни на детето си, че спазването на правила, изпълнението на инструкциите на учителя в час и писането на домашни у дома, всъщност е полезно?
Силно развитото поле на фантазията при децата е всъщност най-голямото поле на познанието, с което ние хората разполагаме. Българската педагогическа система заедно с педагогическите умения, които и родителите трябва да прилагат, отчасти предполагат напрежение и натиск върху децата. Затова учениците всъщност се противопоставят именно на тази фрустрация, не на самото изпълнение на инструкции или писането на домашни.
Ако родителят е спокоен и използва въображение и ролева игра, за да обясни училищните задължения, то детето му ще ги възприеме по естествен начин. Добре е ролите да се разменят, т. е. родителят да подходи с любопитство към учебния процес на детето. Това може да започне с въпросите: “Какво научи днес?/ Какво ви преподаде учителката? Какво ви даде за домашно? Ще ми покажеш ли учебника? ” и т. н. В тази ситуация детето се превръща в учителя, който показва.
- Как се превъзмогва задължителното обстоятелство, че детето трябва да седи 40 минути статично на стол?
Образователната ни система е изключително консервативна и ригидна. Тялото, като инструмент на психиката, е и основно средство за познание, защото през сетивността и движението, ние опознаваме света и себе си.
За едно дете 40 минути седене „мирно и тихо” е наказание. Първо трябва да се оценят емоционалните потребности на децата в съответната училищна възраст, за да е възможно, след това детето да развива когнициите и интелекта си. Това, за съжаление, и в нашата образователна система, и в тази на Германия, Франция и други държави, е почти невъзможно.
Детето не е хиперактивно и не страда от разстройство на вниманието, защото на петнайстата минута седене на стол, е започнало да шава - то пак много е издържало. На тази възраст вниманието му е изключително дифузно и пластично, тъй като мозъкът му все още се развива. Затова на 10/15 минути трябва да има някакво движение.
- Каква е ролята на приятелствата в адаптацията на децата в училище?
Приятелсвата, които се формират са ключови, но не са много дълготрайни, защото са наситени с много интензивни емоции. Детската градина е първият социален опит, който детето трупа извън семейната среда. Училището е по-скоро като „бойно поле”, защото там учителката няма възможността да е така бдителна и да присъства на всеки конфликт, който възниква в съревнованието на децата едно с друго.
Премервайки сили, те формират междуличностните си контакти, т.е. избират с кого да бъдат приятели. Резултат от това е създаването на групички - от една страна по-пасивни, от друга по-водещи и т. н. Някои деца много тежко приемат обстоятелството, че не са част от даден приятелски кръг. Провокацията в поведението на децата е опит да се изгражда доверие помежду им.
Когато става дума за приятелства в училищна възраст, е важно да се каже, че децата започват да използват тялото си като инструмент за физически сблъсъци. Тук отново системата ни категоризира по-емоционалните и експресивните, като “проблемни”, защото да кажем се провокират и сблъскват. Да, те го правят, но по-важното е да се зададе въпросът защо го правят. В крайна сметка физическата провокация е опит за търсене на контакт. Разбира се, не по правилния начин, но истински по-важното е защо детето търси тази форма на контакт. Тук отново авторитетите за детето - родителите и учителите, е нужно да проявят внимание и разбиране към него, за да се опитат да възпитат друг, конструктивен модел на поведение.
- Как родителите да обяснят на децата си, че разполагането с джобни пари е отговорно, а харченето им трябва да е съвестно?
Финансовата култура на всеки човек се възпитава. Децата нямат възприятие какво да правят с джобните си пари, ако родителят не им обясни. Ако да кажем на детето се дадат 5 лв. с думите: “Това са си твоите пари, прави с тях каквото намериш за добре”, то със сигурност няма да знае какво да прави с тях.
Делегирането на тази отговорност тежи на плещите на детето и му носи напрежение. Най-вероятно то ще започне да експериментира за какво да ги харчи. Затова родителският контрол трябва да бъде много ясен и конкретен. Например: “Имаш 5 лв. Нека видим за какво можеш да ги похарчиш.” Всичко може да се случи постепенно във времето с помощта на диалог между детето и авторитета в живота му, а именно родителя/възпитателя.
Децата са способни да използват абсолютно всички инструменти, за да се наложат, включително и разполагането с джобни пари. Ако детето идва от фамилна система, в която е утвърден по експресивен модел на поведение, а друго идва от семейство с по-пасивен, то сигурно е, че второто ще бъде потиснато в училищната среда.
Децата не са виновни за начина, по който се държат. Те са усвоили нещо във вътрешната среда на дома и са го имплементирали във външната - на училището, приятелската им среда и т.н. Тестват дали дадено поведение работи и ако видят, че то бива толерирано, го утвърждават впоследствие.
- Кое е най-важно при възпитанието на децата в училище?
Важно е да има система от регулации, която да бъде в диалог с ценностите, защото така се утвърждава моралът на едно общество. Децата, родителите и учителите трябва да си взаимодействат. Децата следват примера на авторитетите в живота си. Спрямо него изграждат собствената си същност и връзката си с околните. Не може да сме сами за себе си. Имаме нужда от общност, разполагаща със система от правила, които да работят за нас. Това ни прави общество и ни различава от другите биологични видове в природата.
