В работата си срещам много разнородни родители. Скоро ме разтърси една случка между родител и дете, състояла се в кабинета ми, която дълго време не ми дава мира. По този повод, реших отново да поговоря малко за наказанието като метод на възпитание.


Много често, когато разговарям с родители, ми задават въпроса дали трябва да наказват децата си или не. Също така ме питат дали те трябва да бъдат възнаградени и как. Често се чудят какво да правят, когато детето им има негативно поведение.


Моят подход е да се опитам предварително да дам мотивация на детето. Например бихме могли да кажем: „Ако приключиш с домашните си до 17:00 часа днес следобед, тогава ще отидем при братовчед ти да играем! Но ако не си приключил, ще ме принудиш да не ти позволя да гледаш телевизия тази вечер“. Ако детето е счупило чаша днес в петък и ние му кажем, че за наказание няма да отиде на рождения ден на братовчед си в събота, то няма да намери никаква логика в това петъкът да има общо със събота.



Нека анализираме стъпка по стъпка този подход. Когато кажа на детето си предварително, че ще го възнаградя за доброто му поведение, тоест, ако приключи с домашните до 17:00 часа, аз му давам стимул да завърши задължението си навреме. Знам, че понякога децата свиват рамене, сякаш не им пука много, повярвайте ми, този стимул действа.


Предполагам, че в съзнанието Ви се загнездва още един въпрос. Вероятно, ще се замислите дали да възнаграждаваме, т.е. подкупваме детето да направи нещо, което е негово задължение. Но ако сме реалисти, ще видим, че живеем в общество, пълно с награди или подкупи, тоест ние изразяваме същото с други по-приемливи думи: възможности, отстъпки, подаръци, ваучери за подаръци, заплата и т.н. И тъй като тези думи са валидни и приемливи за нас, защо да не са и за нашите деца... Отделно от това обаче важи и фактът, че един добър навик се изгражда само чрез повторение.

 

Първият път, когато детето приключи със задълженията си рано, за да отиде при братовчед си на гости, втори път приключва рано, за да играе любимата си игра, третият път го прави за нещо друго, четвърти път да направи това и т.н. По този начин обаче той бавно изгражда навика да приключва със задачите си навреме и да се наслаждава на свободното време, което има след това.


И сега да преминем към въпроса за наказанието. Ами, ако чашата наистина е счупена? Преди да поощрим детето, трябва да помислим, че чашата е счупена и че каквото и да правим, тя няма да бъде поправена. Тогава трябва да мислим, че освен парчетата от чашата, не искаме да разкъсваме личността и самочувствието на детето! Да се запитаме дали чашата е счупена от невнимание или от беля.


Белята в този случай означава, че въпреки че многократно сме предупреждавали детето да не рита топката вкъщи, то не ни е послушало и е счупило чашата. Тогава е редно да наложим наказание като лишим детето от нещо, което му харесва. И ако наказанието е да лишим детето от любимата му играчка за период от една седмица, оставаме непоколебими в решението. Не участваме в сделки и да отменяме наказанието след два дни.


Ако детето, обаче, счупи чашата поради небрежност и невнимание, а не следствие на беля и веднага съжалява за това деяние и дори може да започне да плаче, тогава събираме счупените парчета от чашата и говорим с любов с детето, споделяйки собствената си мъка. Също така се уверяваме, че няма да поставим отново чуплив предмет на рисково място.


Използвайки тези методи на поощрение и наказание, смятам, че отглеждаме деца, които в бъдеще ще се превърнат в отговорни възрастни.