Може ли учителят и ученикът да бъдат приятели? Какво разбираме под приятелско отношение на учителя към ученика и това прави ли ги приятели? Какви трябва да са отношения между учителя и ученика и къде са границите?


В практиката си съм забелязала, че ако учителят подхожда добронамерено и приятелски към своите ученици, те са по съдействащи, овладяват учебния материал по-лесно и с желание и нещата като цяло се случват по-добре. Необходимо е обаче да се спазва нужната йерархия. В такъв случай за приятелство ли говорим или за добър подход на педагога?


Темата е много обширна. За да изясним по-подробно, нека първо разгледаме дефиницията за приятел и приятелство. Приятелството представлява позитивна платонична връзка между двама души, които се интересуват и полагат грижи един за друг. В тези отношения съществува взаимна привързаност между хората и то се явява от съществено значение за изграждане на междуличностни взаимоотношения.



Приятелството се разбира по различен начин от децата, юношите и възрастните. При по-малките деца приятелските взаимоотношения са фокусирани върху общи интереси и дейности, физическа близост. Ако попитате някое дете кой му е приятел, то вероятно ще назове децата, с които обичайно си играе в детската градина или на детската площадка. През юношеството приятелските взаимоотношения логично търпят развитие и започват да се базират на споделени ценности, лоялност и общи интереси, а не толкова на физическата близост. През периода на юношеските години често се създават приятелства, които продължават и по-нататък през живота ни като възрастни. През зрялата възраст приятелските отношения се фокусират върху привързаността, емоционална подкрепа, доверие, споделени преживявания.


Често се случва учениците да споделят с учителите си особено лична информация, което е индикация за доверието, което се развива между двамата. Нещо, което в света на възрастните би скъсило дистанцията между отделните личности. И нещо, което, ако се случва между ученик и учител, би предотвратило разликата в поколенията.


Честа грешка, която младите учители допускат, е игнорирането на границите. От една страна, несигурността и неопитността през ранните години засилва нуждата бързо да бъде спечелено приемането от учениците, а от друга страна, относително малката разлика на възраст, особено за учениците в горен курс, увеличава чувството за близост и може би самото идентифициране.


Каква е ролята на учителя?

Основната роля на учителя е да предоставя инструкции в класната стая, които помагат на учениците да учат. За да постигнат това, учителите трябва да подготвят ефективни уроци, да оценят работата на учениците и да предложат обратна връзка, да управляват материалите в класната стая, да се ориентират продуктивно в учебната програма и да си сътрудничат с други служители.


Но да бъдеш учител включва много повече от изпълнението на планове за уроци. Преподаването е изключително сложна професия, която редовно се простира отвъд академичните среди. Освен че гарантират, че учениците имат академичен успех, учителите трябва да функционират и като сурогатни родители, наставници и съветници и дори почти политици. Почти няма ограничение за ролите, които учителят може да играе.


Учителите в началните училища допринасят изключително много за личностното развитието на децата, не само за интелектуалното. Личността се формира благодарение на преживяванията, социалните взаимоотношения с възрастни и връстници, а училището е мястото, където децата прекарват по-голямата част от деня си. Учителите имат принос за изграждането на личностните качества. Тъй като учителите присъстват в голяма част от ежедневието на техните ученици, мнозина развиват почти родителски отношения с тях. Учителят е натоварен с не леката задача да бъде положителен модел за подражание на своите ученици. Освен овладяване на учебния материал, учениците учат от своите учители социални умения, как да общуват и взаимодействат позитивно с другите, изграждат модели на взаимоотношения, учат се да различават добро от зло, формират морални ценности и качества. 


Всъщност, през годините много ученици ще се обърнат към учителя, за да признаят проблем, да потърсят личен съвет или просто да споделят важен личен опит. И да, учителят може да се чувства поласкан, тъй като децата не споделят информация с всеки възрастен, а само с онези, които са спечелили тяхното доверие и признателност безрезервно. Добре обучен и опитен педагог може да се справи с тази интересна тенденция като отговаря на признанията на децата в професионална и консултантска обстановка, без да влиза в ролята на приятел или родител - тоест, запазвайки границите на ролите ясни и недвусмислени и зачита нуждата на децата от емоционално споделяне и изразяване.


От друга страна, много колеги са спонтанно изкушени да споделят собствената си лична информация с учениците. Тази потребност може да се дължи на желанието за бързо изграждане на доверие или, по-често, на желанието на младите учители да се чувстват приети, обичани и важни за своите ученици. Но кога ситуацията става много лична?


Често в обучението се използват лични истории и преживявания, като спомени за събития от училищния живот. Те могат да бъдат от полза в учебния процес. Всяка история може да служи за поука. Но, когато учителят споделя твърде лична информация, той става уязвим. Размиват се границите, понижава се авторитетът, обърква се ролята. Учениците, особено в тийнейджърска възраст, могат да използват това за манипулация, непокорство и опозиция. Вместо това, границите за всяка роля създават ясна рамка,  която учениците трябва да спазват. 


Ще разкажа следната история: като млад учител мой колега започнал работа в местното училище. В този момент от приятел, той се превръща в учител на другите момчета, с които е прекарвал свободното си време. Неговият професионализъм му дава достатъчно ясно виждане, че трябва да разграничи учителя от приятеля, но приятелите му се сърдят, когато получават ниски оценки. Разбира се, историята е много по-дълга и цветна, но фокусът е върху това, че едната страна трудно разграничава двете роли.


В наши дни съществува и една друга форма на приятелство – виртуалното приятелство. В Интернет пространството се проектира личният живот на учителите, разбира се, доколкото те самите са решили да го покажат. Но някак си не е редно учениците да са наясно с личния им живот.


Ученикът се нуждае от учителя за подкрепа и насоки. Ако учителите станат приятели с учениците си, е трудно да застанат в класната стая с авторите на ментор. Много често децата, с които работя, ме питат как да ме намерят във Фейсбук. Казвам им, че не е желателно да се следим в мрежата и с радост ще ги добавя веднага щом порастнат достатъчно, за да науча за техните постижения и кариерното им развитие. Връзката ни е ясна.


Много деца, макар и да не искат контрол от възрастни, въпреки това търсят специална близост с учителите. Тази близост, винаги с конкретни граници, може да се осъществи в класната стая, в училищни дейности, в срещи за околната среда. Но това не е приятелство. В тези отношения има йерархия. В приятелството няма, там всички са равнопоставени.


Учител, който не си тръгва след биенето на звънеца, а остава в класната стая да разговаря със своите ученици, за да им даде възможност да споделят, не е техен приятел най-малкото заради различното разбиране за приятелството, произхождащо от възрастовата разлика. Той просто е добър учител, изпитващ любов към своите ученици.