Тревожността е интензивно чувство на напрежение и страх, често съпътствано от емоционален ступор и телесни симптоми: изпотяване, напрегнатост, тахикардия, диспнея и др. Високата тревожност води до изкривяване на реалистичната оценка към заплаха и собствените възможности за справяне с нея. Тревожните хора са много по-склонни да вярват, че ги очакват професионални и лични неуспехи или здравословни проблеми, с които трудно могат да се справят. При високите нива на тревожност се наблюдават психологични промени, свързани с влошеното функциониране на личността, като:
- Липса на спокойствие;
- Затруднена концентрация;
- Несдържаност, избухливост;
- Рефлекс на стряскане;
- Проблеми със съня;
- Понижено либидо;
- Паник атаки.
Тревожността може да има и соматично проявление над личността, като главоболие, болки в гърба, нестабилност, треперене, хипервентилация (недостиг на въздух), дисфагия („буца в гърлото“) и др.
Различните проявления на тревожност се простират в широкия диапазон от норма към патология. В ниските си форми тя е от съществено значение за личността, тъй като представлява еволюционна система, която има задачата да ни предпазва от рискови ситуации. Във високите си форми тя е предпоставка за паник атаки, генерализирано тревожно разстройство, агорафобия, социална фобия и други.
Съществуват различни теории за етиопатогенезата на тревожността, като всяка от тях има своя принос към разбирането и лечението на произтичащите от нея дисфункции. Основните теории са Генетична теория, Теория на заучаването (разглежда тревожността, като заучен отговор на даден вреден стимул), Биохимична теория (завишени нива на locus coeruleus на средномозъчното ядро) и Психодинамична теория (свързана с идеята за проява на тревожността, като отговор на психиката към неразрешени психични конфликти).
Лечението на симптоматиката произтичаща от висока тревожност може да бъде медикаментозно, но за да има дългосрочен ефект се препоръчва психотерапия. Психотерапията се фокусира върху източника на симптоматиката и предлага различни поведенчески модели за редуциране на тревожността. Психотерапевтичният метод разглежда биографията, семейните отношения и социалната среда на личността като решаващи за редуциране на хроничната тревожност.
Семейство и тревожност
По време на работата си като психолог в акушеро-гинекологична болница често ми се налага да работя с така наречената ситуативна (или реактивна) тревожност, т.е. тревожност възникнала като отговор на дадено травматично събитие. Този тип работа е много динамична и за да помогна на пациента за кратко време в болнична обстановка един от най-лесно достъпните ми ресурси е подкрепата на семейството и близките. Първите ми въпроси към пациентите са: „Къде са близките?“ , „Какво мислят?“ , „Какво казват“, „Кой от близките ви успява да ви успокои най-добре и какви думи използва?“. Целта на работата ми е да приближа пациента до чувството за принадлежност към семейството, което да доведе до усещане за близост и сигурност. При този тип ситуативна тревожност близостта на пациента със семейството му е от изключителна важност, и дори когато тя е само фантазна е с положителен принос към психичното равновесие. Повечето семейства успяват да се обединят около справянето с криза и да мобилизират уменията си за емоционална подкрепа. Физическата близост със семейството, когато то е потенциален източник на спокойствие е още по-значим и мощен фактор за редуциране на тревожност. Най-ярките примери в практиката ми за преодоляване на интензивен психичен стрес са единствено чрез семейна подкрепа.
На базата на интуитивните си усещания всички ние свързваме близостта със здравословни отношения. Съществува обаче близост, която се характеризира с „безграничност“ и липса на емоционална диференциация. Този тип близост се характеризира с прекалена обсебеност от чувствата и мислите на другия (партньор, родител, дете) и нарушава здравите основи на Аз-а. Прекалената инвестиция в близостта с другия поддържа тревожността от раздалечаване и едновременно с това засилва тревожността от поглъщане, задушаване и загуба на личните цели, желания и намерения.
Когато формираме собственото си семейство, всеки от нас поема определени функции и задължения спрямо партньора си и останалите членове на семейството. С времето всяко семейство създава така наречените патерни взаимоотношения (повтарящи се модели на поведение) и изгражда свой собствен характерен почерк на комуникация. Комфортът, сигурността и усещането за валидизация на собствените компетенции и умения в семейството са част от най-важните компоненти за щастието на всяка личност. Те са гарант за психичното здраве и добрата реализация на индивида, но в случаите в които близостта се превърне в емоционална фузия (сливане) личността започва да страда. За емоционална фузия се счита сливането на два индивида и развитието на зависимост един към друг.
Според системната семейна терапия има два типа взаимоотношения, базирани на емоционална фузия, които се считат за най-високо рискови, относно интензивен психичен стрес „дисфункция на единия от партньорите“ и „повтарящ се съпружески конфликт“.
Дисфункция на единия партньор
Съществуват семейства, които са сформирани от партньор, който е свръхфункционален и такъв, който е силно дисфункционален. Този тип семейства се характеризират със съюза между здрав, успешен, отговорен, компетентен, зрял партньор от една страна и болнав, злоупотребяващ с алкохол, инфантилен с лошо социално функциониране партньор от друга страна. В тези семейства доминантността и отговорността бързо се прехвърлят върху по-добре функциониращия партньор. Партньорската двойка може да съществува много дълго време, въпреки че в повечето случаи и двете страни имат усещането, че се „жертват“ за другия. Този тип съюз е с компенсаторна роля и за двете страни - чрез дисфункционалността си единият партньор засилва чувството на свръхотговорност и задоволство у другия и потвърждава собствената си нужда от зависимост. На практика и двамата партньори са с висока форма на зависимост. Същият модел на междуличностни отношения се среща и при диадата родител-дете.
В този тип семейства симптомите на тревожността настъпват най-често при високо функциониращия партньор, тогава когато дисфункционалният партньор започне да повишава компетенциите си (започне нова работа, придобие нови умения, създаде нови контакти и т.н.). При тези обстоятелства зависимостта намалява и това кара единия от партньорите да се чувства силно заплашен от изоставяне. Когато процесът не е съзнателен се появяват признаците на висока тревожност.
Съпружески конфликт
Другият тип семейни отношения, които често се превръщат в предпоставка за тревожни състояния са семействата в непрестанен конфликт. Тук отново близостта се е превърнала повече в сливане на Аз-а и желание за пълно притежание на партньора. Съпружеските отношения се характеризират с непрестанен спор за доминантност и липса на желание за компромис и от двете страни. Връзката между двамата партньори често се характеризира с периоди на интензивна близост, последвани от конфликт, който осигурява емоционална дистанция. Тази структура на семейни отношения е предпоставка за развитие на тревожна симптоматика тогава, когато единият от партньорите намери удовлетворителна близост извън семейството (създаде близко приятелство или нови социални умения). Тогава другият е застрашен от усещането за изоставяне и често реагира с по-горе описаната симптоматика, произтичаща от високата тревожност.
Съпружеският конфликт в тези семейства не се счита за потенциален източник на стрес за децата, тъй като фокусът на родителите е в инвестиция на енергия за спор с партньора.
Литература:
Михова З. (2014) Емоционални процеси в семейството и системна терапия. С:Стено
American psychological association (APA), Anxiety – www.apa.org
