Катя Кръстанова е клиничен психолог и психотерапевт. Завършила психология в СУ „Св. Климент Охридски”. От 22 години работи като психолог и ръководи различни проекти в неправителствената организация Фондация „Асоциация Анимус”.


В психотерапевтичната си практика работи с пострадали от насилие. Пред Puls.bg Катя Кръстанова говори за формите на психическия тормоз, за връзката жертва-насилник и за мъжете, които също страдат вкъщи.

 


Към първа част на интервюто


- Много се говори за физическото насилие и крайните му прояви, но психическия тормоз често остава скрит, а раните му са по-тежки.

 

Така е. Много е трудно да се направи първата стъпка - да се разпознае проблемът и да се нарече насилие. Преди малко имах сесия с жена, с която работим от много отдавна – тежко травмирана през годините и ми сподели, че никоя институция до ден днешен не е накарала мъжа, който е упражнявал всякакви форми на насилие върху нея, да отиде на програма, за да спре да тормози общите им деца или да се случи каквото и да било, за да се промени.

 

Тя разказва фрапиращи моменти – в една от ситуациите са на море с две малки деца, които сутрин стават рано и имат нужда от закуска и ранното слънце, но баща им спи до 11 часа. И е казал, че докато той не се събуди, те нямат право да излизат от стаята. Тя разказва как трябва да стои в стаята с две малки деца и да не вдигат шум, но децата са гладни и неспокойни. Тогава, за да намали напрежението, тя се уговаря с една от майките в приятелската компания да вземе едното дете и да го нахрани в ресторанта на хотела, а после да го върне и да нахрани другото. Защото в стаята трябва да е тихо, но и децата да са нахранени, без да се излиза навън. Изобщо и да нахраниш децата е проблем, и да не ги нахраниш – пак.

 

Споделя, че до такава степен е била тормозена, че не е имала право да пуска детето си с друг баща от компанията в морето, защото така създава позитивни емоции на детето си с друг мъж. И когато синът им скочил във водата при другите деца и татковци са последвали скандал, квалификации, заплахи. Изобщо, описва живот, в който трябва непрекъснато да си нащрек, защото каквото и да направиш може да е грешка. И това е един малък отрязък, който илюстрира почивка – по принцип позитивно преживяване, която може да бъде кошмар, когато си жертва на продължителен психически тормоз.

 

Психическият тормоз има много лица и той е толкова широк, че ние дори не можем да си го представим. И именно в някои от формите на психически тормоз стои риска от убийство. Защото при някои от трагичните случаи у нас виждаме, че не е имало физическо малтретиране. Дори в последното убийство – случая с младата двойка, не е имало агресия, за да може някой да разпознае насилника, а се вижда една преобсебеност на ума на агресора с жертвата, желание за притежание като обект и в крайна сметка никой не е предполагал, че ще се стигне до убийство. Но някой по-чувствителен би могъл да го забележи.

 

Понякога жените, с които сме работили през годините споделят, че са усетили този момент в психическия тормоз, който отразява риска от убийство. Видели са погледа на партньора си убиец и са осъзнали, че ако не се махнат сега, следващия път може да не оживеят. Дори да е било скандал за нещо безобидно, като например за поглед от колега, жената споделя, че очите на партньора ѝ гледат по начин, който казва: няма да те оставя жива. И разбираш, че трябва да бягаш и да се спасяваш. Невинаги обаче има такъв шанс за осъзнаване.


- Защо след момента на осъзнаване жените подават сигнал, но минава време и често изтеглят обвиненията срещу насилника и се връщат при него?

 

Това е характерна динамика при домашното насилие. Дори когато обучаваме нови колеги в кризисните центрове им казваме, че това е нещо, с което трябва да се смирят и приемат. То няма нищо общо с качеството на работата им, а е част от динамиката на двойката. Начинът, по който патологично се свързват двамата и взаимно имат нужда един от друг.

 

Има много интересен рисуван филм - „Ядосаният човек“, в който се показва как насилникът и жертвата са толкова силно вплетени в емоционална връзка, че дори не забелязват потребностите на детето, което става свидетел на насилието. Обикновено гневът, който обзема агресора се разтоварва върху жертвата и после той се чувства виновен, съжалява и се извинява. От това пък жертвата се чувства много объркана и съжалява защото сякаш тя го е предизвикала. Затова, когато тя е много уплашена и се страхува за живота си, търси закрила, но после той пристига с букет цветя, извинява се, обещава и жертвата вярва, че може да прости. Но прощавайки, за него тя става изключително ценна и важна. Жертвата се превръща в единствения човек на този свят, който може да прости на точно този насилник. Прави я уникална. А с това дава сигнал, че с нея може да се злоупотреби пак. И то се случва.

 

Има изследване – представено още преди 20 години в Холандия, което показва, че средно 7 пъти си отиват и се връщат жертвите при своя насилник. Това е голям проблем и на обкръжението – полицаи, лекари, съседи, които не са добре обучени, за да разберат психологическия феномен и вместо да помогнат, стават гневни и се настройват срещу жертвата.


- Ако говорим само за психически тормоз – как се доказва той и как може жертвата и родителите ѝ, които често страдат, да се защитят?

 

Законът дава право да се поиска ограничителна заповед за жертвата и за семейството. Проблемът е, че изключително трудно се доказва. У нас сега се отвори друга пропаст – няма ясна легитимация на професионалната общност на психолози и психотерапевти. Наредбата за вещите лица е с много ниско ниво на квалификация на психолозите - изисква се само магистърска степен, което е крайно недостатъчно.

 

Темата за травматизма, посттравматичното стресово разстройство и хроничното посттравматичното стресово разстройство е много непозната в България и единици са експертите.


- Кога една жена влиза в кризисен център и колко време може да остане?

 

Една жена влиза в кризисен център, когато няма изход – когато няма физическо пространство къде да отиде. Да няма изход означава, че и рискът за здравето и живота й е толкова голям, че не може да въвлече никой от обкръжението си да търпи риска да бъде тормозен или убит. Влизат в кризисен център на сигурно място – там където няма кой да стигне до тях и остава там, докато излезе ограничителната заповед.


- Каква част от тях успяват да продължат напред?

 

Една част се връщат при насилника, но повечето си намират работа, квартира и продължават напред. Много често жертвите на домашно насилие са зависими финансово – това е изключителен проблем в по-заможните социални слоеве, където жените са финансово зависими и не могат да се разделят – веднъж с насилника и втори път с удобствата и стандарта на живот. Мит е, че домашното насилие е сред бедните социални слоеве. Има го навсякъде, но жените в бедните социални слоеве по-лесно могат да си признаят, че са жертви и да се откъснат, защото това, което губят не е чак толкова много. Докато жените с добър социален статус страдат много – срамуват се, крият се, бягат от проблема.


- Колко често ограничителната заповед се нарушава и мярката не работи?

 

Случва се често. И тук проблемът е, че различните полицейски служители в зависимост от личното си убеждение и нивото на квалификация могат да действат или не. Те не могат винаги да са ефективни, защото понякога няма свидетели, но при една по-значителна активност има добри резултати. Обикновено това се случва в провинцията, когато районният полицейски инспектор знае, че на определен адрес има издадена ограничителна заповед, следи го и често се стига до арести.

 

В София и големите градове много по-рядко се случва, но понякога има свидетели и се пуска сигнал до полицията и прокуратурата. Единствената област в страната, която има много засилена практика по образуване на дела, съдебни производства и прилагане на санкции по отношение на ограничителните заповеди е Пловдив. Те са с най-твърди мерки и сериозни резултати, различни от цялата страна. Пловдив е с повече ограничителни заповеди от София, но това е резултат от активната работа на неправителствени организации и добре обучен съд.


- И около Истанбулската конвенция, и около всеки трагичен случай, изскача темата, че не само жените са обект на домашно насилие. Мъжете също са жертви?

 

Разбира се, че има и мъже жертви на домашно насилие. Българският закон е така широко скроен, че обхваща и мъжете, и жените, и междупоколенческото насилие до 4 степен роднинство. Практиката на всички центрове в страната показва, че мъжете жертви много по-лесно се заявяват като такива в бащината си роля. Много по-лесно е да кажеш, че те малтретират детето ти, отколкото жена ти.

 

На мъжете в нашата култура никак не им е лесно, защото от тях се очаква твърде много. Единични са случаите, в които мъже търсят помощ по повод психическо насилие и много рядко се обаждат на горещата линия – изобщо е ужасно трудно на мъжете в нашето общество да кажат, че са жертви на домашно насилие. Единици са тези, които са получавали ограничителна заповед за партньора си и са влизали в кризисен център.

 

Когато съм работила с двойки, при които е налице домашно насилие – именно мъжете често са споделяли, че са обект на психически тормоз от страна на жена си. Имам няколко ярки случаи през годините, в които много тревожни съпруги, с всичките си действия, несъзнателно упражняват психически тормоз върху партньора, който в един момент реагира с физическа агресия.

 

Проблемът е, че в нашата култура мъжете са под много голям натиск, защото на тях се приписват качества, които не включват способността да споделяш, да се чувстваш уязвим, да имаш нужда от подпомагане. Мъжете са под много голям стрес заради свръхнереалистичните очаквания към тях. Знаете ли, че при оценката на риска загубата на работа се явява рисков фактор за убийство? Живеем в такова общество, че проекциите за свръхвласт на мъжа и свръхуязвимост на жената водят до всички тези проявления на домашното насилие. А всъщност и двата пола у нас страдат от предписаните им социални норми.


Случва ли се дете да се обади, за да сподели за насилие у дома?

 

Да, случва се на телефон 116 111. Тук отговорността е още по-голяма защото има риск децата да бъдат виктимизирани, защото са решили да споделят. Имаме фрапантен случай във Враца във връзка с наш проект, който беше свързан с психичното здраве. В него децата споделят своите чувства, особено негативните, за да могат да ги разпознават и овладяват. И когато децата споделиха какво правят бащите с майките им вкъщи, родителите поискаха спиране на проекта за да не се разчува какво се случва у дома.