Юношеската агресивност е една от най-трудно преодолимите провокации, която родителите трябва да понесат отстрана на своите (довчерашни) деца. 
 
Неслучайно уточнението е поставено в скоби - именно там е завръзката на конфликтната ситуация - уж родителите признават на наследниците си, че вече са пораснали и не са деца, но всъщност продължават да се държат наставнически към тях, парирайки протестите им с нелогичния довод, че се грижат за тях и им плащат сметките... 
 
Отхвърлянето и опитите за разрушаване на авторитети се усеща като проявление на омраза, но всъщност те са средството, което юношата е изобретил в опита си да се отдели от своите родители, противопоставяйки се на любовта към тях, което същевременно го плаши и обърква. Добре позната е ситуацията, в която много често, след като са били агресивни към възрастните, сменят отношението си абсолютно диаметрално, засвидетелствайки им безграничните си любов и преданост, защото именно в опита си да се защити от нахлуването на тези смесени чувства, юношата е готов да прибегне до най-груби, крайни мерки. 
 
Щеше да е много лесно и просто да „забраним“ или премахнем агресивността, но не е: трябва да дадем някаква алтернатива или възможност за друго адекватно нейно оттичане. 
 
Опитите за отделяне от родителите, усещането, че възрастните не искат да видят довчерашните си деца пораснали, предпазването от прекомерната (нахлуваща и задушаваща) любов на роднините и изобщо откриването на цял един нов свят различен от детския, са част от причинителите, каращи младежите да прибегнат към насилието над близките си, които (възрастни) така и не разбират превантивността и защитния механизъм на това поведение. Особено, когато за агресивността няма видимо основание.
NEWS_MORE_BOX
 
 
Видимите атрибути на едно подобно признаване на „порасналостта“ могат да имат неочаквано добър и бързодействащ ефект - влизането в стаята на тийнейджърите трябва да се случва след изрично почукване и разрешение от тяхна страна; изборът на дрехи е личен и, вместо да се купуват дънки или маратонки, много по-работещо е да се дадат пари, с които младежът сам да се обслужи. Посещението при личен лекар или друг специалист да не се провежда под зоркия родителски поглед, а на „четири очи“; да не се разпитва за гаджета и любовни отношения, освен ако няма изрична заявка от негова/нейна страна; да не се проявява интерес единствено към училищната му/ѝ успеваемост, а към живота, трудностите и радостите, изобщо…
 
С други думи, промяната в диалога трябва да бъде по посока от общ, семеен тип разговори, към индивидуален, личен контакт, в който отношението трябва да бъде топло и подкрепящо (дори да намираме радостите или тревогите на наследниците си за несъществени), като в никакъв случай не трябва да оставяме усещане у тях  за формален или „по задължение“, интерес.