Заглавието на този текст заимствах от пациентката ми Мис P., 45 годишна жена, която дойде при мен на психотерапия в една от Психологическите служби на британската Национална здравна система (NHS) в Лондон. Когато й предложих да ми разкаже за себе си, тя започна с думите: "Аз съм дървото, което никога не се огъва". Mис P. беше жена с привлекателна външност, много успешна в професионалната си кариера, но разочарована и неудовлетворена от интимните си отношения  с мъжете. В живота ѝ наскоро се беше появил човек, с когото тя се чувстваше добре и когото не искаше да загуби. Това беше поводът да поиска психологическа помощ и в течение на 3 месеца тя идваше при мен веднъж седмично, винаги точна, винаги навреме.

 

За да опише най-важното качество на своя характер Мис P. още при първата ни среща използва английската дума resilience, която няма еднословен еквивалент в българския език. В зависимост от контекста тя може да бъде преведена като устойчивост, издържливост, гъвкавост, адаптивност, твърдост, сила на характера... В някои български психологически изследвания този лингвистичен въпрос се решава чрез транслитерация като се въвеждат термините "резилиентност" (за черта на личността) и "резилианс" (за процеса).


 

През последните три десетилетия понятието "резилиентност" привлече вниманието на изследователите в различни области - образование и възпитание, здравеопазване, психотерапия, социална и организационна психология… Говори се за резилиентността като индивидуална черта и като характеристика на организациите.

 

В моята работа като психотерапевт и като инструктор в тренинги по резилиентност за държавни служители във Великобритания, аз се фокусирам върху индивидуалната резилиентност. Използвам много широко определение, което дефинира резилиентността като способността на индивида да се адаптира позитивно в рискови и кризисни ситуации. Този процес включва също така и етапите на подготовка за ефективна адаптация и реинтеграция.

 

Резилиентността е черта на характера, която може да бъде развивана както в естествения ход на човешкия живот, така и чрез обучение и тренинг.

Изследователите разграничават физическа, психическа, емоционална и духовна резилиентност. Мис Р. беше доказала многократно, че умее да се справя в сложни ситуации, че не се предава и че не се огъва под напора на предизвикателствата в личния си и в професионалния си живот. Беше разбрала обаче, че тези й качества не можеха да й осигурят качеството на живот, за което тя вече мечтаеше. Какво и пречеше да съхранява отношенията си с мъжете?

 

Когато попитах как са проявявали емоциите си към нея родителите и, тя отговори: "Ние сме англичани и не проявяваме емоците си". В гласа и имаше нотка на гордост. Установихме, че тя има много малък набор от думи, с които да опише емоциите и усещанията си, че се затруднява да ги локализира в тялото си и не може да идентифицира други емоции освен гняв, тъга, радост, страх. Трудно й беше дори да признае, че изпитва страх – толкова привързана беше към идеята, че е безстрашната желязна лейди. Ситуациите на радост за нея бяха свързани с професионалната и среда, с успехи, с признанието на постиженията и от другите.

 

Никак не беше лесно да открием контекст, в който Мис Р. си позволяваше да се отпусне. Спомням си усещанането си за пробив в нашата работа, когато открих колко свещен за нея беше ритуалът на пиенето на чай. Мис Р ставаше с половин час по-рано сутрин, за да може да запари любимия си чай, който пиеше ритуално в тишината на своята кухня. Помолих я да ми опише вкуса, цвета, температурата на чая. Докато говореше за този ритуал, тя се промени – лицето и се отпусна и олекна, на устните и се появи усмивка, тя се увлече да ми разказва за чашата, от която пиеше чай и за любимата чаена чашка от детството и. Имах чувството че дървото, което не се огъва, все пак отговори на повея на вятъра.

 

В отношенията си с мъжете Мис Р. повтаряше модела на отношения, които беше наблюдавала в детството си. Майка й беше вземала важните за семейството решения самостоятелно и монолозите й за безполезността на мъжкия пол бяха дълбоко проникнали в съзнанието на Мис Р. Естествено, мъжете в живота й идваха най-вече за да потвърдят тази нейна представа и нейните очаквания…

 

Открихме повторение на модела, в който Мис Р. поема инициативата в съвместните действия на двойката, след което изпитва неприязън и гняв, че трябва за всичко да се грижи сама, а мъжът е безполезен паразит, използвач и предател. Всеки път се беше разигравал един от двата възможни сценария, водещи до сходен резултат: мъжът постепенно губи търпение да изслушва тези обвинения, или Мис Р. губи търпение да изпълнява "мъжката" роля и двойката се разпада. В този драматичен триъгълник обаче, Мис Р. не играеше ролята на жертва. В началния етап на отношенията тя беше "спасител", като се опитваше на научи мъжа, който не знае как да се справя с живота, а в последствие се превръщаше в агресор, преследваше го и го обвиняваше в безполезност.

 

Към момента на нашата среща Мис Р. беше забелязала повторението на този модел и беше готова да поеме своята част от отговорността за случващото се.

 

При всяка наша среща с Мис Р. ние разглеждахме епизоди от ежедневните ѝ взаимоотношения с нейния партнор. Тя осъзнаваше затрудненията си да се довери на новия човек в живота и. Започна да споделя с него как се чувства, когато нещата не се случваха по начина, по който тя очакваше. Изслушваше го и започна да придобива по-ясна представа за неговите мотиви – рационални и емоционални - да действа по един или друг начин. На една от последните ни сесия Мис Р. сподели, че с партньора й планират първата си ваканция. Тя беше го помолила той да избере дестинацията и да не й казва, къде ще пътуват. Новото усещане за отпускане и доверие че нещата ще се случат по най-добрия начин я изпълваше с ведрина и топлина. Тук моята роля беше да й напомня, че процесът на това сближаване и осъзнаване има начало, но няма край.

 

Работата с Мис Р. включваше развиването на нейната компетентност за това, какво чувства, уважението и интереса ѝ към собствения ѝ емоционален свят.

 

Емоционалната резилиентност далеч не се изчерпва с твърдостта на характера и способността за бързо възстановяване след травма. Но понятието резилиентност винаги включва реакцията на индивида на определен стимул/обект. В случая на Мис Р. беше необходимо да работим върху емоционалната ѝ осъзнатост, която не винаги е свързана със стимулите, постъпващи от външната среда.

 

В този смисъл целта ни беше по-скоро да развием нейната емоционална интелигентност, която включва способността да се осъзнават, използват и управляват емоциите – както своите, така и тези на другия. 

 

Този случай от моята частна практика, както и обученията по развиване на резилиентността на служители в няколко държавни департамента в Лондон, разшири моите представи за потенциала на последователната работа в областта на психотерапията, коучинга и обученията по емоционална устойчивост (резилиентност) и емоционална интелигентност, както за превенцията и профилактиката на психологически проблеми, така и за промотирането на емоционална грамотност, психично здраве и по-високо качество на живота.