Доц. Маргарита Бакрачева: Абитуриентите влизат в живота плахо, на подскоци

Доц. Маргарита Бакрачева е доктор по психология. През 1999 г. завършва магистратура по социална педагогика, през 2003 г. защитава дисертация за докторска степен на тема „Психосоциална идентичност и субективно психично благополучие в юношеска възраст“. През 2005 г. става научен сътрудник I степен в Института по психология при БАН. Носител е на наградата на БАН за млад учен „Марин Дринов“ и на Съюза на учените в България. Член e на Международната асоциация за психоаналитична аз-психология и  Дружеството на психолозите в България.

Доц. Бакрачева е лектор и психолог към Департамента по психология към Институт за изследване на населението и човека при БАН. Преподава във Факултета по науки за образованието и изкуствата към СУ „Св. Климент Охридски“ и чете лекции в още няколко български университета. Автор е на 7 монографии, както и на авторска програма за решаване на кризите на идентичността. Експерт е в психологическата помощ на деца.

Пред Puls.bg доц. Бакрачева говори за важния преход между юношеството и зрелостта, през който минават 18-годишните, за готовността им да „скочат“ в живота и за това помощник или длъжник остава училището.

- Доц. Бакрачева, около знаковото отброяване от 1 до 12 и цялата еуфория на абитуриентските балове, като че ли темата за прехода от юношеството към зрелостта остава на заден план. Не е ли това един от най-трудните и важни етапи в живота?

Всяка промяна в социалните роли, които имаме, особено когато е съчетана с прекаленото много избори днес, е сътресение. Това най-ясно е изразено в теорията за възникващата зрялост, която казва, че психосоциална зрялост в наши дни се постига на 29 г. - тоест има един много по-дълъг период на адаптация, който е необходим на младите хора за да бъдат устойчиви и готови за „големия живот“.

Още по-интересното е, че теорията датира още от 2000 г. и оттогава досега още по-динамично са се развили събитията. Периодът е необходим на младите най-вече заради многото възможности, които имат - могат да учат, да работят, да живеят навсякъде.... Но от друга страна често този по-дълъг период на адаптация остава неразбран от родителите. Все още е валидна позицията им: „На твоите години вече знаех какво искам да правя с живота си“, но едно е да имаш 10 университета, между които да избираш и друго е да имаш света пред себе си.

- Подготвени ли са децата да бъдат самостоятелни във време, в което масово 30-годишните още живеят с родителите си? Последното изследване на Евростат по темата показа, че у нас момчетата живеят при мама и татко до 31,7 г., а момичетата до 27,5 г.

Тук обаче не става дума за психоемоционална зрялост, а за норми. Това, че в Швеция например младежите излизат рано от семейство – на 18 години, не означава, че периодът на адаптация не важи и за тях. Колкото до ситуацията при нас смятам, че това е най-красивото, което сме запазили – модела на семейните отношения. Днес просто се изисква много повече време, за да можеш чисто психологически да се отделиш. Така че в това отношение сме добре и дори може да го тълкуваме в положителен план.

Колкото до късното заживяване сами, то до голяма степен е свързано с тенденцията на отлагане на възрастта за встъпване в брак, първо дете и т.н. Това е и европейската тенденция на застаряващото население.

- С каква нагласа правят първите си крачки абитуриентите – скачат смело в живота или се придвижват на подскоци - объркано и плахо?

Децата са доста стресирани най-вече от това, което виждат като обща нагласа. Преследва ги липсата на достатъчна увереност, че нещата, които искаш, ще можеш наистина да ги постигнеш. Тоест вярата в справедливостта, която е в основата на просоциалното поведение - ако искаш да направиш нещо добро, първата мисъл е дали ще изглеждаш смешен в очите на околните. И втория много важен фактор е дали имаш вяра в това, че нещата се връщат към теб – дали има норми за всички, иначе не си струва.

Днешните млади хора имат малко по-висока степен на готовност да заявят себе си в пространството, но въпросът е колко дълго ги държи ентусиазмът. И до какво води тази проба-грешка? Метафората „на подскоци“ ми се струва особено подходяща – те не правят един голям скок, а се придвижват на подскоци, докато се установят и влезнат в някакво русло. 

- Обичайно по това време на годината обсипваме абитуриентите с критики за начина на обличане, на забавление, после се смеем на кандидат-студентските им бисери. Но след масовото рухване на авторитетите и липсата на добри примери на подражание, не е ли именно обществото длъжник на младите?

На фона на всички процеси, миграционни потоци, несправедливости и агресия, произтичащи от средата, в която живеем, вината на обществото към тях е голяма. Същевременно е налице и натискът на външните норми – трябва да бъдеш успешен, трябва да постигнеш това или друго - като започнем от тоалетите и стигнем до това колко висши и специализации трябва да имаш.

Това са все преси, чиито натиск продължава и в по-зряла възраст – непрекъснатото повишаване на квалификацията и прословутото учене през целия живот, както и увеличаващата се конкуренция, допълнително водят до нови предизвикателства, с които трябва да свикват.

- Кои са лостовете им за потушаване на стреса?

Ежедневното използване на социалните мрежи е един от тях. Там получават по-голямо количество признание – много успешен механизъм за справяне със стреса.

- Реално или привидно е това признание?

При тези, при които е привидно фалшиво, то не е заради социалните мрежи и интернет, а защото имат повече лични дефицити. Не зависи и от възрастта. В по-големия процент от случаите виртуалното общуване може да има положителен ефект, тъй като дава една по-безопасна среда за експериментиране, търсене и откриване на себе си. За щастие, негативите са по-малко.

- Помага ли училището във взимането на правилните избори в бъдеще?

В никакъв случай. Съществуват два модела – ние сме към държавите с много по-голяма теоритична подготовка, за сметка на куцащата практика. Другият модел пък залага повече на практиката, но теорията изостава. Всички мониторингови доклади по темата показват, че това, което се предлага в училищната среда не е достатъчно добро.

Ситуацията е и резултат от динамиката на процесите в модерното общество. Много е трудно училището да е в крак с тях, но това, което правят успешните и мотивираните учители е, че успяват да вкарат в учебния процес нещо, което да събуди интереса на младите. В представително изследване сред български учители, те споделят, че най-ефективно в работата им е даването на възможност на децата за активно участие. Това е формулата, която е адекватна и за децата, и за юношите. Е, да няма как да бъде всеки ден, но да има достатъчна степен на лична активност в някаква форма – това е ключа към вътрешната мотивация.

- Къде се пренася агресията в училище след последния звънец?

На пътя. Много е важно да има превантивни програми, които да водят до повишаване на психичното здраве. Те не струват много пари, но за съжаление държавата не инвестира в тях. 

Всеки един от нас има любими занимания, ритуали, неща, които му помагат да се почувства по-добре. Идеята е да има формални или не, много кратки часове, в които хората да се научат да разпознават своите състояния и непрекъснато да обогатяват арсенала си с така наречените копинг стратегии (адаптацията на човека в стресови ситуации). Оттук идва и цялостното процъфтяване – намирането на смисъл, вътрешната мотивация, хедонистичното чувство за щастие. Много е простичка схемата, въпросът е, че не се прилага.

- Наскоро в Индия въведоха „час по щастие“ - 45 минути, в които не правиш нищо – слушаш себе си, медитираш, релаксираш...

Формулата на щастие може да е за 15 минути, може да бъде и много по-хедонистична, свързана с усмивка, прегръдка... Важното е наистина да има такива часове. Защото това, което никой не ни учи, е как да се усмихваме.

- На тази възраст младите вече могат да взимат важни решения за себе си – да гласуват, да шофират, да напуснат страната, да създадат бизнес или семейство. Доколко са способни да формират истинска гражданска позиция?

Това е тема, за която има опити да влезне директно в учебния материал, защото е много важно децата да могат да формулират и изказват своята позиция. Всяка една кампания, подкрепа или инициатива - като да изчистим пейката например, има принос към основите на гражданското общество. Важно е само да не им се убие ентусиазма и когато имат вътрешна потребност да им помогнем.

- Имат ли реалистична представа за случващото се около тях – някои изпращат автобиографии за работа със снимки от плажа, други пък искат ръководни постове и космически заплати още преди да са се доказали...

За това са важни и мама, и татко, и огледалото на обществото, защото, за съжаление, подобни автобиографии съществуват и при хората над 35 години. Формирането на нормите – претенциите да бъдат съобразени с това, което мога, а не само с нагласата „полага ми се“ е важен момент.

Нагласата „полага ми се“ също беше доста нашумяла теория за съвременния свят – тя има две страни: активната или другите са ми длъжни, отивам и направо си взимам каквото смятам. И пасивната – седя си и знам, че нещата ми се полагат. Втората е много характерна за постконсуматорското общество, но тя до голяма степен се формира в семейството. Затова родителите нека имат едно наум.

- Финалната права на порастването е особено страховита и за родителите. Как преживяват те този ключов момент от живота?

Синдромът на опустялото гнездо е един от най-стресиращите и променящ изцяло начина на живот. Преосмисля се цялостния емоционален и физически център на живота. В целия период на порастване и отделяне родителите са в позиция на адаптиране, справяне със собствените си чувства и е добре и те да бъдат подкрепени. Защо не в различни виртуални училища за родители? Най-често в бурните тийнейджърски години на детето, родителите сами създават подобни приятелски групи в социалните мрежи, които им носят успокоението, че „не само на мен ми се случва“.

За тях е важно да знаят, че не си губят авторитета, просто той трябва да бъде оспорен, за да се случи психологическото отделяне, тоест да могат децата да съзреят и да бъдат готови да се отделят от тях. Проверката на границите е дълъг процес.

- Вашият съвет за плавен преход към самостоятелността?

Кога да направиш голямата стъпка към самостоятелността всеки решава сам. Важно е да се знае, че в целия период на отделяне на децата, най-силно е желанието им да споделят. Те го имат и винаги са го имали, но смятат, че няма да бъдат разбрани, тоест дефинират нещата, без да са пробвали. И това спира процеса.

Бих посъветвала родителите пък да имат малко повече търпение. Без да се притесняват, че детето за трети път започва да учи нещо и се отказва, че нищо не му е интересно, нищо не му задържа вниманието достатъчно дълго и седи апатично – това е продукт на средата. И самите родители го знаят, просто го изживяват по различен начин, тъй като са твърде заети. Всъщност, с колкото повече неща е зает човек – учи, работи, грижи се за децата, има хобита - тогава няма време за депресия. И не, това не е в рамките на шегата, а е резултат от изследвания.