Доц. Диана Димитрова: Децата няма как да бъдат изключени от всеобщата тревожност

Доц. Диана Димитрова има акушерска диплома от Медицински колеж – Варна, бакалавър е по социални дейности, магистър по управление на здравните грижи и доктор по психология. 

Автор е на над 80 научни публикации, като най-известни са книгите ѝ: „Акушерки на практика”, „Пренатална и перинатална психология. Програми за родителска подготовка”, „Немедикаментозни методи за обезболяване на раждането”, „Психология на майчинството в контекста на акушерските грижи”. 

От 1999 г. ръководи първото в България „Училище за родители”.

Академичната ѝ кариера започва като преподавател по акушерска практика. Била е зам.-директор на Медицинския колеж във Варна, а днес е директор на Филиала на Медицински университет – Варна в гр. Велико Търново. 

В прехода от здравната Covid криза към задълбочаващата се сложна геополитическа ситуация в Европа, с доц.  Димитрова разговаряме за личните методи да съхраним душевното си благополучие и психично здраве на семейството си. 

- Как да обясним на децата си сложните времена, в които живеем, доц. Димитрова?

Времената, в които живеем са много тревожни. Децата, като част от семейната структура, няма как да бъдат изключени от всеобщата тревожност, която всички така или иначе споделяме. Родителите не бива и да се престарават в това да ги пазят от случващото се около тях, защото детската интуиция веднага усеща тревогата на родителя. 

Много родители смятат, че биха опазили емоционално децата си, ако ги отстранят от своя емоционален живот, защото според тях има емоции, принадлежащи на възрастните и емоции, принадлежащи на децата. 

Това по принцип не е вярно, защото така или иначе децата вече са наясно с тревогата. По-добре е да сме възможно най-искрени с тях. 

Най-важно е нещата да се назовават с истинските им имена. Редно е родителят да сподели автентичните си чувства. Няма нищо лошо в това да кажем: “Страхувам се от настъпилата война в Украйна", "Съпреживявам бежанската криза", "Утре може аз да съм майката, чието дете трябва да напусне родната си държава и да се раздели с баща си…”

- Как едновременно да сме открити в чувствата си, но и да не товарим близките си?

Децата не бива да се смятат за хора, съпричастни в разрешаването на личен емоционален проблем. Ако имаме такъв в службата например, не бива да допускаме малките деца да са свидетели, по-големите да са съветници. Това не е съвсем добра идея. Децата би следвало да останат настрани от онези конфликти, които не ги касаят пряко.

Може да споделим с партньора си и все да балансираме между чувствата на работа и онова, което внасяме у дома.
 

- Как един самотен родител да е едновременно открит в чувствата си, но и да не разрушава образа на защитника и опората на семейството?

Всеки биологично има баща и майка. Детето знае, че има двама родители, дори те да не присъстват заедно в живота му. Това не може да бъде подменено в битов и в емоционален план. 

За родител, който отглежда детето си сам често е трудно, защото той се опитва да изпълни и двете роли, което е биологично и физически невъзможно. Въпреки че няма полово разделение, в съзнанието на всяко дете има психически конструкт (емоционална фигура) на бащата и майката.

Това, което самотните родители могат да направят е да въвлекат близка семейна фигура в живота на детето (дядо/ баба, чичо/ леля, вуйчо/ вуйна…). Ако някой от близкото обкръжение може да изпълни психологическата функция на липсващия родител, това би било много добре. 

Освен, ако майката или бащата тенденциозно не работят за създаване на т.нар. синдром на родителското отчуждение, детето няма как да забрави отсъстващия родител. Това е крайно непечеливша стратегия за детето.
 

- Навреди ли ни пандемията в емоционален план?
 

Биологически на човека не е зададена програма, при която да живее като Робинзон Крузо. Да си човек означава да си част от обществото, защото то те отразява. 

Това “социално огледало” ни дават колегите, приятелите, с които се срещаме без никакви ограничения. Те служат за подхранване на човешкото его в най-добрия смисъл на думата. 

Ние реферираме към своите мнения, разбирания, преживявания и те отразяват всичко това. Това потвърждава у нас усещането, че сме ценни и значими.

Изолацията ни лиши от това “социално огледало”. Да, продължихме да се срещаме, използвайки техниката, но живото общуване, което е “лице в лице” отсъстваше. 

Да чуеш гласа, да видиш мимиката, да усетиш аромата на другия човек са вродените тактилни усещания в комуникацията, с които ние израстваме. Това беше ограбено от пандемията. 

Сега изведнъж ограниченията паднаха и вече имаме възможност да се срещаме, но като че ли ние оставаме приковани към този модел на поведение, трудно ни е да излезем от това общуване, което беше опосредствано от екрана. 

Аз вярвам, че това ще се преодолее, защото действително живата комуникация не може да бъде заместена. Тя е абсолютно необходима така както в пирамидата на Маслоу, една от основните потребности се свежда до набавяне на храна, вода, сън. Там някъде е и желанието, усещането, че сме ценни само чрез другия човек. Без тази комуникация нямаме самочувствие, нямаме усещане за цялост.

- Съсредоточени да задоволим битовите си потребности, как да насочим фокуса си върху по-големи бъдещи цели?

На първо място е много важно да уточним, че човек може да функционира ефективно в три социални роли. Например може да сме добри на работното си място, да сме отзивчиви към приятелите си, да сме внимателни домакини и т. н. 

Обикновено съвременното общество предявява претенции към жената да е добра във всичко, което е практически и психически невъзможно. “Ако работи, да е най-добрата там, където работи. Ако е майка, да е най-добрата възможна майка, най-добрата домакиня, приятелка и т.н…”

Тези социални роли са прекалено много. Само три от тях могат по едно и също време да бъдат изпълнявани ефективно. 

Много е важно всеки един човек в даден период от живота си да определи приоритетите си и оттам да ги разпредели в трите социални роли, които ще изпълнява за съответния период от време.

Ако да кажем една жена е майка на малко дете, може би тогава ролята на най-добра домакиня няма да е така лесно постижима. Тогава тя следва да си каже: “Вкъщи няма да е така подредено”. 

Най-важно е да не изпитваме увреждащото чувство за вина, че не сме добри в тези загърбени ангажименти. Всъщност бихме били добри в тях, ако решим да ги изведем на първо място в нашия списък от приоритети.

Ако не приоритизираме правилно, е много вероятно да изпаднем в т. нар. чувство на дисонанс и да се появят въпросите: “Дали съм достатъчно добра майка?”; “Дали няма да загубя любовта на съпруга си?” и т. н.

- Войната в Европа се случва в държава доста близка до България. Как да бъдем функционални в ежедневието си, въпреки неизбежния страх? 

Проблемът тук е с неизвестността. Нормално е всеки един човек да изпитва тревога за бъдещето си. 

Всички имаме свои лични “coping” стратегии за справяне със стреса. Споделяме ги, препоръчваме ги, тъй като сме ги изпитали върху себе си, те са работили и са давали своя ползотворен резултат. 

Проблемът тук е, че никога досега не сме преживявали война, случваща се на буквално няколко хиляди километра. Това е съвършено ново и тук човешката психика се мъчи да намери своя балансьор, който да задвижи психологическия механизъм и да регулира тази тревожност. 

Това е нещо, което всеки трябва да открие сам в себе си. Аз мога да дам съвети, но те няма да са общовалидни, защото всички сме много различни. Все пак мога да изведа два основни съвета. 

На всеки, който става сутрин и първото, което прави е да види каква е епидемичната обстановка, колко души са починали, какъв е ходът на войната в Украйна, какъв е темпът на бежанската вълна, казвам да изолира тази информация от себе си. Тоест това, което подсилва страха, просто да бъде елиминирано. Това е най-лесният начин. 

Вторият начин е да го рационализира. Да си зададе въпросите: “До каква степен това ме заплашва? Какво бих направил? От какво бих се отказал? Как бих понесъл нова среща със стреса?”

- Как да обясним войната на децата си?

Нормално е ние всички като родители да изпитваме един биологически вроден страх за нашите деца. Ние не отговаряме само за себе си, имаме ангажимент към децата си. 

Тук мисля, че всеки родител трябва да направи онова, което чувства интуитивно. Има вроден инстинкт за защита на поколението и той много се пропуска. 

В цялото море от информация, съвети, препоръки за това как да отглеждаме и възпитаваме детето си например, сякаш губим интуицията за това, че може би самите ние най-добре знаем кое е най-добро за нашето дете. 

Ако един родител смята, че детето му ще понесе хипотетичния разказ за това какво би било, ако войната се случи у нас, нека внимателно запознае детето си с него. Нека му разкаже и нека му обясни процесите, които досега са му се стрували сложни и непознати. 

На по-малките деца войната може да бъде обяснена през погледа на доброволчеството. Представата за света на 4-5 годишните деца е съвсем различна. Психическите им механизми за справяне са абсолютно незрели, затова през позитивна призма, може да се поднесе информация, която е иначе тежка за възприемане. 

Да вземем за пример филма “Животът е прекрасен”. Там един родител така успя да представи отвеждането към концентрационния лагер, че детето дори не усети издевателствата по време на войната. 

Не казвам, всеки родител да съчини подобен сценарии. Можем да обясним на детето си, че украинските деца имат нужда от помощ. Можем да му предложим да дари играчка или дрешка на деца, които по същия начин обичат да играят и да се смеят. 

По този начин ще помогнем на детето да се огледа в украинските деца, да се сравни, да си каже: “Да, има едни деца, чиито бащи сега не са при тях, в момента няма къде да живеят, но това е преодолимо, аз мама и тате ще се опитаме да помогнем и един ден това ще премине”. 

Темата за войната и кризата ще бъде вмъкната в съзнанието на детето, но по един изключително позитивен начин, без да го натоварваме с “тревогите на големите”, които за съжаление сме наясно до какво може да доведе войната. 

- Със силата на добротата ли можем да запазим висок дух в днешно време?

Пак отговарям с филм - “Всичко е любов”. Любовта е онова, което кара човешкото същество да се движи напред. 

Трябва да се стараем да сме позитивни. Трябва да обичаме това, което правим. Трябва да обичаме близките си. Така ще позволим на любовта да излезе извън границите на дома ни и да се разпространи сред нас. Трябва всеки ден да се опитваме да се поставим на мястото на другите, не осъдително, а с емпатия. Това е позитивното и това е начинът по който да подходим, за да запазим себе си.

- Ще успеем ли да го постигнем заедно, като общество?

За съжаление няма проблем, по който обществото ни да не е разделено - ваксъри/ антиваксъри, страната на Русия/ страната на Украйна и т. н… 

Колкото повече човек се въвлича в това разделение, толкова е по-нещастен. В спора не се ражда истината. Ако аз ревностно защитавам една позиция докато споря, аз ставам все по-убеден в своята правота. 

Само с позитивната комуникация, с позитивното излъчване, със съгласието, че има други хора, които имат свое право. Само така можем да успокоим себе си и следователно да постигнем лично щастие, което да доведе до общото. Не бива и да забравяме, че щастието не е обществено. И всеки човек има критерии за него. 

- Защо е важно човек да познава себе си, за да води пълноценен живот?

В нас има една сянка, както казва Юнг - нашата тъмна страна. Понякога ни е много трудно да работим с нея. Няма как да не мразим, няма как да не завиждаме. Не искаме да го правим, но понякога така се получава. Важното е да разчитаме емоциите си, да сме емоционално интелигентни, да разпознаваме, когато се чувстваме зле и да търсим отговор защо се чувстваме зле. 

Важно е да си задаваме въпросите: “Кое ме кара да се чувствам така?”; “Мога ли нещо да променя?”

Променяйки себе си, променяме средата в която живеем, хората, с които се срещаме. Бидейки по-позитивни, емпатични и саморефлексивни, с помощта на нашето социално огледало, ще привлечем повече такива хора към себе си.

Най-старата максима е “Опознай себе си”. Всичко е въпрос на себепознание. Затова много хора търсят психологическа помощ. Защото през нея откриват неподозирани неща за себе си - такива каквито нито самите те подозират, че притежават, нито другите около тях забелязват. 

Колкото повече се увеличава кръгозорът на човешката душа, с толкова по-голям психологически ресурс разполага и самият човек. Всяко излизане от зоната на комфорт, в което се мъчим да преодолеем себе си, наистина ни прави по силни и ни въоръжава с много повече познания, които могат да ни послужат да се чувстваме по-добре. 

Познанието в психологически план е много важно и според мен всеки един човек трябва да се стреми към това, за да може така да откликва на нуждите на другите и да бъде тяхно огледало.