Страхът е нормална и естествена реакция, която възниква при събития и моменти, които по някакъв начин застрашават безопасността на човека. Това по същество е адаптивен отговор, тъй като гарантира, че индивидът е готов да се справи с извънредни ситуации и да избегне рисковете. Без чувството на страх човек би останал беззащитен и апатичен пред реални опасности с възможния резултат от заплаха за неговата физическа и психическа цялостност.

 

При децата от предучилищна възраст страховете са свързани най-вече със ситуации, които предизвикват чувство на несигурност и безпокойство пред лицето на непознатото, непредвидимото и внезапното. Много детски страхове са нормални последици от процеса на развитие на детето. 


Типични източници на страх за децата на тази възраст са тъмнината, необичайните шумове, бурите, големите животни и непознатите. 

 

Обичайните прояви на страх при тези стимули са силна тревожност и нервност, плач, както и търсене на защита и утеха от възрастните. 

 

Характерен е образът на кърмачето, което се крие в прегръдките на майка си, когато се страхува от непознат човек, както и образът на малкото дете, което затваря уши и плаче, когато чуе мълния и гръм. Също така децата на тази възраст често могат да изразяват желание да спят на светната лампа и отворена врата, както и да гушкат любимата си играчка. Разбира се, чести са и случаите, в които детето може да иска да спи при родителите си.

 

Такъв тип страх обикновено е преходно явление, което отшумява с възрастта и не би следвало да е повод за притеснение от страна на родителите, тъй като се явяват нормална част от емоционалното развитие на детето.

 

Много пъти страховете на децата в предучилищна възраст могат да бъдат случайни реакции на конкретни събития, случили се през деня.

 

Например детето може да покаже страх от крадци или призраци след гледането на страшен филм по телевизията или след приказка, която съдържа силно въображаеми елементи. Този страх може да изразен устно през деня, или да се прояви като кошмар през нощта. В тези случаи успокоението от възрастните може да бъде адекватен начин за справяне с тези страхове.

 

Страховете като тези, които описваме, обикновено са нормални реакции при децата в предучилищна възраст, но това не означава, че възрастните трябва напълно да ги игнорираме и да оставим детето безпомощно да превърне тези страхове във фобии и в един етап да станат патологично състояние, изискващо намесата на специалист за справянето с тях.

 

Фобията е постоянен страх, прекомерен и ирационален и се предизвиква от наличието на конкретен обект или специална ситуация (напр. използването на асансьор, определени животни, височина и т.н.). Излагането на фобичния стимул почти винаги причинява незабавна реакция на стрес, като изпотяване, учестено сърцебиене, тремор, интензивно разстройство и обикновено е последвано от постоянно усилие за избягване на този стимул. 

 

Много пъти отказът на детето да се справи с определени ситуации може да скрие съществуването на фобия.

 

Фобиите могат да се появят по много начини. Директно травматично преживяване на детето, напр. ухапването на куче, може да причини фобия от кучетата. Освен това възможните взаимозависимости, които детето създава между два стимула, могат да доведат до установяване на фобия. С други думи, фобичните реакции се „научават“ от детето, тъй като това свързва неприятно преживяване с конкретно неутрално състояние. 

Например, ако земетресение завари детето в асансьор, има вероятност детето да развие клаустрофобични реакции.

 

Най-особен начин, по който се развиват и консолидират фобиите при децата е чрез предаването им от възрастни. Това предаване може да се извърши както вербално, така и невербално. Детето много лесно възприема проявите на страх от възрастни и несъзнателно ги приема. Дори и най-малките сигнали, като гримаси и жестове, които предават страха, могат да се възприемат от децата. Ако родителят заключва къщата и проверява вратите от време на време, детето е по-вероятно да започне да се страхува да бъде сам в стаята си. С други думи, малките деца са особено уязвими от заразните ефекти на емоциите, изпитвани от тези в непосредствената им среда и - особено - техните родители. Важно е да се изясни, че това предаване не се осъществява по мистериозен начин чрез гените на родителите, а чрез тяхното поведение и реакции към определени стимули и ситуации.

 

Следователно е възможно някои страхове да се развият във фобии, които се проявяват с интензивно безпокойство дори само с идеята за обекта или ситуацията, от която детето се страхува и която той упорито се опитва да избегне.