Д-р Ирина Лазарова е завършила медицина през 1996 г. в Медицински университет – София. Има специалност по психиатрия от 2001 г. Тя е дипломиран психодрама-терапевт и лицензиран когнитивно-поведенчески психотерапевт, обучител и супервизор. Член е на Българска психиатрична асоциация и бивш председател на Софийско псхиатрично общество. Д-р Лазарова е съучредител и председател на Българската асоциация по когнитивно-поведенческа психотерапия.


Тази година д-р Лазарова беше отличена с наградата за значим принос в полето на когнитивно-поведенческата психотерапия у нас на Българската асоциация по психотерапия.

 


- Д-р Лазарова, кои най-често са жертвите на паническото разстройство?


То може да се прояви в две посоки – като страх от внезапна смърт или като страх от внезапно полудяване и загуба на контрол. Но и в двата случая хората се страхуват от смърт – в единия случай от биологоична смърт, в другия – от социална. Защото, в представите на хората, внезапно да полудееш е изключително страшно - ставаш различен и обществото те отхвърля.


Всеки трети човек в цивилизования свят е преживял поне един панически пристъп в живота си. Но панически пристъп все още не означава паническо разстройство. Атаките са симптом, докато паническото разстройство отговаря на повече критерии – честота, интензивност, продължителност и повтаряемост във времето. Но има ли паник атака това е сигнал, че някакви психологични и емоционални лимити са преминати. 

 

- Кога говорим за паническо разстройство?


Ако човек има ежедневни панически пристъпи и те нарушават нормалното му функциониране, това вече върви към паническо разстройство. Човек започва да се страхува да излиза от вкъщи сам, да отиде на работа, до магазина, започва да се пази от всевъзможни неща. Например да прави секс, защото може да му се разтупти сърцето. Или пък се страхува да спортува по същата причина. Както и да отиде на почивка ако наблизо няма болница или не е с близък човек, в който е сигурен, че може да разпознае симптомите му и да реагира адекватно. Защото хората, които получават панически пристъпи често изглеждат все едно им няма нищо – те не падат, не се свличат на земята. Може да пребледнеят, да се изпотят, но външно е само това и околните много често подценяват ситуацията. Отричат проблема и казват: „Нищо ти няма. Стегни се!“. И това неразбиране и липса на подкрепа поддържат проблема.

 

- Какви са най-честите симптоми и какво се случва с тялото ни, когато ни връхлети паник атака? Може би, ако ги познаваме по-лесно ще овладеем ситуацията?


Когато човек получи първата си сериозна паник атака, със сигурност, смята, че нещо му става на сърцето. И по-малко хора смятат, че внезапно полудяват. И винаги се отива на соматичен преглед или на кардиолог, правят се изследвания, вижда се че всичко е наред, но тези състояния продължават. Тогава у хората може да се загнезди мисълта, че „лекарите не могат да разберат какво им има”. И това прави тревогата още по-голяма. Няма кой да се погрижи за мен и никой не ме разбира – а това пък е първата крачка към здравната тревожност (хипохондрията).


В днешно време всички лекари имат достатъчна сензитивност към проблема и могат да го разпознаят и да насочат хората към психологична или психиатрична консултация. Разбира се, че в началото е редно да се направят изследвания и необходимите прегледи, но установи ли се, че това е паник атака, задълбаването с повтарящи се соматични прегледи само поддържа проблема. Не го решава.


Винаги има някакъв отключващ инцидент, който отключва всеки конкретен пристъп на паника. Тези стимули могат да бъдат вътрешни и външни. Проблемът при паник атаките е, че човек интерпретира различни незастрашаващи реакции на тялото като застрашаващи симптоми. Например сърцебиене – понякога имаме усещането, че пулсът е ускорен, а това да не е така. Може да усетим пулса си в слепоочита, гърлото, в корема. Дори и това да е съвсем ново усещане, то не означава, че имаме проблем. 

 

- Колко са хората, страдащи от здравна тревожност у нас?


Много са, но и тук има различни степени. В Америка например са правени проучвания колко милиарди долари се харчат за ненужни изследвания. Тези хора реално имат страдание, но то е психологично, а причината, поради която търсят специалист е телесна.

 

- Вярно ли е, че възрастта на хората, страдащи от тревожни разстройства пада – ако преди са страдали 19-23 годишните, сега се срещат и при 15-годишни деца.


Разбира се. Децата също са тревожни, но това е свързано с външните стимули и с изискванията на света. Колкото повече светът изисква от нас, толкова ние също изискваме от себе си. И започваме да се страхуваме, че не можем да отговорим на тези изисквания. Паническите пристъпи, здравната и особено социалната тревожност са много силно изразени. При актьорите и певците се нарича сценична треска – ужасът, че ако попаднеш в светлината на прожекторите - в ситуация където ще те гледат и оценяват и има риск да бъдеш отхвърлен. При повечето хора социалната тревожност е свързана с говоренето пред публика, с явяването на устен изпит. Има деца с изключително драматична социална тревожност и се представят много по-добре на писмени изпити.


Тревожните разстройства макар и да не са в рамките на тежката психична болест, могат да бъдат изключително мъчителни и съсипващи живота. И понеже не са тежка психична болест, нито физическа, хората, които страдат от тях, не могат да получат онова съчувствие и внимание, което заслужават. А получават репликата „Стегни се!“

 

- Не е ли тя сред най-дразнещите за потърпевшите?


Тя изразява най-често срещаното отношение към тревожните разстройства. Страдащите са засипвани от ненужни съвети, вместо да бъдат изслушани и да бъде придружени от близките си в своите тревоги. Затова психотерапията дава това, което хората най-често не могат да получат от обичайното си обкръжение. Това да можеш да си до някого и да го придружиш в страданието му е изключително голяма ценност. Много често съпрузите на жените, които получават пристъпи на паника, така и не могат да проумеят какво точно им се случва.

 

- Научи ли се българинът да търси и да се допитва за проблемите си до психолог или психиатър?


В последните десет години промените са положителни. Разбира се, психиатрите продължават да са страшните, но това е логично. Днес има много повече спокойствие и разбиране около нуждата от психотерапия и психологичното консултиране. Включително фамилната терапия бележи малки, но уверени стъпки напред. Защото семейството е много повече от събрани индивидуалности - то си има закони на функциониране и е важно да бъдат управлявани правилно. Не случайно определението за семейство е: една спонтанно възникнала система от отношения, чиято основна цел е да намали стреса от живеенето на всеки един от членовете. И ако то не изпълнява това за всеки един от членовете си, трябва да бъде подпомогнато.

 

- Често хората се опитват да спрат тревожността с алтернативни средства – хранителни добавки, билки, хомеопатия, йога...


Индивидуално е. Но истината е, че не могат да решат основния проблем. Така както и самите лекарства могат да се справят със симптомите по много добър начин, но не могат да махнат първопричината за тях. Именно там е ролята на психологическата помощ.

 

- Има ли генетична предопределеност при тревожните разстройства и депресиите?


Генетичните изследвания в тази сфера тепърва прохождат. По-скоро се смята, че моделите, които родителите имат за света се мултиплицират в поколенията. Децата например имат много сходни страхове с тези на своите родители. Особено на майките си. 

 

- Паник атаките и депресията обичайно отключват темата за нашата собствена смърт, загубата на любимите хора и преходността на нещата. Как можем да се справим с този спотаен страх?


Свързано е с формирането ни като индивиди. С въвеждането на темата за смъртта по естествен начин например. Споделянето на различни концепции - кое и как се случва в живота още в детството е важно, защото дава на бъдещия възрастен информираното право да си избере, към коя да принадлежи.


Смятам, че децата трябва да бъдат приобщени към темата за смъртта като бъдат водени на погребения на близък човек и задължително е през цялото време да им се обяснява случващото се. Да, те може да се натъжат, но няма да бъдат ужасени. Защото това е част от живота. Родителят е този, който да облече в смисъл тези феномени на живеенето – смърт, любов, раздяла и т.н.

 

- Всяко потиснато състояние наричаме депресия. Каква е реалната картина у нас?


Работя с психични разстройства повече от 20 години и мога спокойно да кажа, че тревожните разстройства доминират, докато депресиите в класическият им меланхолен вид, отстъпват. Все по-малко в кабинета се появяват хора, които са депресивни, потиснати, без желание за нищо, апатични, защото са загубили смисъла и т.н.. Тези състояния в днешно време са сравнително редки.