Д-р Ирина Лазарова е завършила медицина през 1996 г. в Медицински университет – София. Има специалност по психиатрия от 2001 г.Тя е дипломиран психодрама-терапевт и лицензиран когнитивно-поведенчески психотерапевт, обучител и супервизор.Член е на Българска психиатрична асоциация и бивш председател на Софийско псхиатрично общество. Д-р Лазарова е съучредител и председател на Българската асоциация по когнитивно-поведенческа психотерапия.


Тази година д-р Ирина Лазарова беше отличена с наградата за значим принос в полето на когнитивно-поведенческата психотерапия у нас на Българската асоциация по психотерапия.

 


- Д-р Лазарова, предпразничният стрес вече ни затиска. Като прибавим и работния бърнаут в края на годината, кажете как да удържим на цялото това напрежение?


Проблемът има различни гледни точки. От една страна краят на годината е край за много неща, но и начало на други. В корпоративния свят например могат да зачестят така наречените „deadline неврози“ - огромен стрес, че различни проекти, отчети и т.н. често финансови, трябва да приключат и да бъдат предадени в края на годината. В чисто психологически план измерването на времето в години – края на една и началото на друга, създава известна носталгия и тъга по нещо, което си е отишло. И не на последно място, краят на годината се възприема като време за равносметки, които понякога могат да бъдат разочароващи. Това са някои от възможните причини напрежението да расте около празниците.


Разбира се, има и хора, които успяват да прекарат края на годината като нещо съвсем обичайно, но като цяло винаги има някакъв вид напрежение. Защото навсякъде е пълно с нагнетяващи и задължаващи ни стимули да бъдем във ведро, коледно настроение и да празнуваме. Това може да накара някои хора по време на празници да се почувстват по точно обратния начин. Отвратени от малко изкуствения празничен дух, потиснати, с нежелание да се включат в приповдигнатите забавления.

 

- Нерядко празниците завършват със скандал и разрушени отношения?


От една страна, битовите предизвикателства по празниците покачват напрежението, от друга - стоят специфични стресогенни фактори. Например финансови и времеви, а също и социални – изразяващи се, например, в липса на желание за прекарване на време по магазините и купуване на подаръци. Има хора, които обожават да ходят по магазини - така се разтоварват, настройват се творчески и винаги купуват повече неща отколкото им трябват защото са вдъхновени. Има и други, които изключително бързо се изморяват и пазаруването за тях е мъчение. В крайна сметка смисълът на подаръците е не да се отчетеш, а да можеш поне един път в годината да погледнеш през очите на близките си – да си помислиш какво би ги зарадвало. Подобно емпатично поведение пожелавам на хората.


Не на последно място съществува и известно разочароване, че по празниците се налага да се виждаш с хора малко или много по задължение, да не кажа, по принуда. По тази причина е възможно празниците да станат повод да се отворят „стари рани” в отношенията и да се възобновят конфликти. Например за хората, които са разделени или разведени, и които избират да се съберат на Бъдни вечер заради децата. Преживяването може да се окаже не много приятно, защото този празник най-често се възприема като семеен, а случващото се в реалността се разминава с тази представа и може да се превърне в емоционално бреме. Затова тази предколедна суматоха може да е едновременно вдъхновяваща, но и проблемна. Има и трета група – на хората, които гледат на Коледа и Нова година като на времето, в което най-накрая ще си отдъхнат. И масово се пропуска най-хубавата част – предвкусването на празника. А за хората с бърнаут тази почивка едва ли ще е достатъчна – тя дава глътка въздух, но няма да свали напълно натрупания стрес от плещите им.

 

- Когато гръмне шампанското и шумът от празника се поуталожи идва успокоението. Вярно ли е, че именно в моментите на отпускане и желание за глътка почивка най-често връхлитат паник атаките?


Не само паник атаките, а всякакви други лоши мисли могат точно тогава да си пробият път – когато сме релаксирани и формално свободни от други ежедневни задължения, грижи и непосредствени стимули. И това е съвсем логично. Имаше една сентенция, че „лошите мисли са лукс, който нямаме време да си позволим”. Когато нямаме време те просто са прибрани в килера, но в момента на отпускане просто идва техния ред и излизат на преден план. Защото психиката нищо не забравя, но можем да я притиснем и да отложим преживяването на някои неща за по-късно.


Когато човек остане сравнително релаксиран пък реално е начинът да бъдем насаме със себе си. А да останеш насаме със себе си означава да се върнеш назад към нерешените проблеми и житейски, и отношенчески. Защото мозъкът не ти оставя пространство, той казва: "Ей, сега е моментът да мислиш!". Опитът насила да спрем този мъчителен процес води до паник атаките, защото се отделя голямо количество адреналин. И тогава се премества фокусът – обичайно хората споделят: „Не знам какво си мислих, но сега ми е много лошо!“. Другото е: „Нищо не си мислих, просто си лежах на дивана и ми стана зле“. Истината е, че няма ситуация, в която човек просто да лежи и нищо да не мисли, защото мозъкът непрекъснато работи, възприема нещо отвън, обработва го, връща се към някакви спомени, нещо му харесва, друго го безпокои и т.н.... Това е постоянен процес.

 

- В последните години все по-често си говорим за панически атаки и свързаното с тях паническо разстройство. По данни на СЗО над 300 милиона души по света страдат от депресия, но и броят на тревожните разстройства расте.


Депресията в класическия ѝ вид, днес се среща сравнително рядко. Най-чести са тревожните разстройства и по-конкретно така наречените тревожно депресивни състояния. Но водещият симптом е тревожността, тоест безпокойството и страхът от различни неща.

 

- Защо тези състояния зачестяват?


Защото живеем в привидно сигурен свят. Ако имаше очевидни опасности – знаем за тях, виждаме ги и внимаваме, всичко щеше да е по-лесно. Ако има война например и падат бомби – да, изключително страшно е, но от гледна точка на психиката знаеш каква е заплахата и е съвсем ясно от какво трябва се пазиш. В днешно време, по-често, хората живеят с непрекъснатото усещане, че ще се случи нещо лошо. Като под „лошо” се дефинират много широк кръг от неща. Другият елемент е свързан с всякакви културово-специфични, дори религиозни ценности. Хората, които имат истинска вяра днес живеят значително по-спокойно. Защото за тях е ясно кои са нещата, за които те са отговорни и кое е в ръцете на Господ. И ако спазваш определените правила в ежедневието си, то изглежда, че всичко ще е наред.


Големият проблем е, че днес масово хората израстват с вярването, че огромна част от нещата зависят от тях. И когато човек се формира в една такава ситуация, се страхува от всичко, тъй като няма истински на кого да се опре. Трябва сам да се справя, освен това зад всеки ъгъл дебнат нови и непознати неща, а всичко това води до напрежение и стрес.

 

Другият проблемен аспект е свързан с отговорността към собственото ни здраве. Колкото повече се прехвърля отговорността за здравето към самите хората, толкова повече расте и тревожността им и по-конкретно здравната тревожност (хипохондрията). Защото хората вярват, че от тях зависи да разпознаят симптомите и да информират лекарите за да бъдат спасени. Това е много ново за нас. Моите впечатления от западната култура са, че там хората израстват с нагласата за по-голямо доверие към лекаря. Защото това е нагласа, която е общностна и споделена. Ние имаме определени дефицити – още от социалистическото време, когато да си лекар беше призвание, рязко прескочихме в другата крайност, в която да си лекар е бизнес. Така се стига до парадокса – обществената нагласа е, че голяма част от лекарите са  корумпирани и поради това некачествени, а другата част – не взимат пари, защото не вярват достатъчно в себе си – което означава, че са некачествени и пак не стават.