Родителският авторитет е залогът, превръщащ децата в адекватни тийнейджъри, а възрастните (най- вече родителите) - в хора, спокойни (в общ план) за това, как ще се реализира наследникът им в живота.
 

Къде тогава е проблемът?

Объркването се случва именно в (не)разбирането какво и как трябва да се направи.
 
Важно е да знаем, че авторитетът не е авторитаризъм - той по-скоро е респект, който доброволно се появява и укрепва на базата на реални умения, лично отношение (загриженост) и зачитане на другите като равнопоставени участници в диалога и общуването изобщо. Авторитаризмът е точно обратното, като може би най-отличителната му черта е опитът за налагане на подчинение, посредством силата. За съжаление, голяма част от съвременните родители се лутат между липсата на каквито и да е ред, правила и изисквания към децата си, от една страна, или към очакване за безпрекословно подчинение и страхопочитание, от друга.
 
В предходната статия изтъкнах, че възпитателният процес не е нито подкупване, нито авторитаризъм: той е съвместно съществуване, основано на базата на доверието, подкрепата, респекта към мнението на другия и, разбира се, на авторитета, който успява да превърне няколкото различни по пол и възраст хора от механичен сбор, в хомогенна единица, наречена семейство.
 

Как се изгражда бащиният авторитет? 

Освен личните качества и умения на бащата, от съществено значение за адекватното му възприемане, са думите на майката. Общо взето, образът, който майката впише в съзнанието на детето, с огромна сила ще влияе и на личните възприятия относно тази фигура. Ако бащата е вписан като строг, но справедлив, с чиято дума се съобразява и самата майка, дори да отсъства често от дома, дори да му остава малко време за занимания с наследниците, дори понякога да не успява да даде най-доброто от себе си, авторитетът му ще е работещ и когато се налага, майката ще може да се позовава на него. 
 

Какво става в обратния случай?


Когато майката неглижира бащиния авторитет, дори той да е отдаден на семейството и да е грижовен, усилията му ще бъдат подценявани, а когато трябва да наложи ред и правила, то те ще бъдат възприемани садистично, понеже единственият работещ начин ще бъде принуждаването чрез сила, а не въздействие чрез авторитета. За майката тази ситуация също е особено неизгодна, понеже в случай на криза, няма да може да се позовава на бащата и произтичащите от него правила, а ще трябва да измисля начини сама да се справя с трудностите.
NEWS_MORE_BOX
 
 
Ще попитате, а какво се случва с авторитета на майката? Написаното по-горе важи и по отношение на майчиния авторитет, с разликата, че у дома майката се позовава на авторитета на бащата, а бащата се позовава на всеобщите правила, тъй като той е представител на закона, а не самият закон. В типичния случай майката казва: „Трябва да попиташ баща си за това…“ или „Знаеш, че баща ти е забранил - няма как да ти позволя нещо, което той не позволява…“ или „Разбирам, че в момента си ми много ядосан, че не ти купих играчката, но това са неща, които баща ти преценява дали можем да купуваме: най- добре е да разговаряш с него…“, докато бащата казва „Виж, зная, че предпочиташ да си стоиш у дома с мама, вместо да ходиш на училище, но правилата са еднакви за всички, така че аз няма да ги наруша, оставяйки те безпричинно вкъщи…“
 
Най-тежко липсата на авторитет проличава, когато децата постепенно се превърнат в тийнейджъри. Ако до този момент е било възможно (макар и крайно неправилно) да говорим „на“ тях, се налага спешно да започнем да говорим „с“ тях. Отсъствието на респект към личността на другия (от родители към деца и обратното) води до отчаян опит собственото мнение да се наложи над другия с всички възможни средства - от неприкрита манипулация до откровено насилие - физическо и психическо
 
Стигнали веднъж до този етап на отношенията помежду си и родители, и младежи са попаднали в опасен капан, измъкването от който е сложно и няма да премине без щети за всички участващи.
 
Поради тези причини, е редно ние като възрастни да „подготвим“ почвата за отношенията с тийнейджъра още от неговото ранно детство, посявайки респект, уважение и чувство за справедливост в комуникацията на всяко едно ниво, вместо насилствено да налагаме подчинение с думи, като „Ще правиш, каквото ти кажа, защото съм ти родител и ти осигурявам дом и храна!“
 
 
 
Валентин Стоилов е завършил психология в Славянския университет. Има магистратура по "Семейна терапия и консултиране на лица с увреждания" в СУ "Св. Климент Охридски". От 1999 г. работи като психолог и педагог, а от 2002 г. и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама.
 
Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и Българско психоаналитично пространство. 
 
Валентин Стоилов е създател на сайта „Детско развитие“ -  проект, който има за цел да „преведе“ на достъпен език за родителите психоаналитичния подход в разбирането на детето.
 
Заедно в Puls.bg стартираме специална авторска поредица "Психология на тийнейджъра" . Темите, които ще разисква Валентин Стоилов ще са носочени към подпомагане на родителите в трудната им мисия как правилно да общуват и възпитават детето си в неговата "най-трудната" възраст...