Здравейте, скъпи читатели,

 


С днешната история, споделена от Румяна Василева, слухово-речев рехабилитатор към Специално училище за деца с увреден слух, поставяме началото на една нова поредица в Puls.bg: “Бели истории от първо лице“.

 

Защо „Бели“? Бели, защото това е нечий разказ изминат труден път и постигнати цели за добруването на хора с един или друг вид медицински проблем. Тези случаи са примерите, които рядко стигат до новините, въобще рядко стигат до споделяне помежду ни, още повече, остават в нашето медийно и обществено пространство. Но това са примерите, които ги има и е въпрос само на желание да отворим сетивата си и за тях. 


Защо „Бели“ – защото днес повече от всякога се нуждаем от добрите примери, които да следваме като  модел, на който да подражаваме. Само така ще постигнем самочувствието нужно ни като общество, за да осъзнаем, че сме способни и че можем да влияем на света, че настоящето зависи и от нас, отношението ни и най-вече от собствената ни активност. А когато касае здравето, това засяга най-първичната основа да бъдем. 


Тази рубрика ще я водите Вие! Затова очакваме Вашите „Бели истории“ на email: office@puls.bg.


Ще бъдат публикувани искрените истории, истинските истории, разказани от специалисти, работещи по един или друг начин за доброто здраве и решаването на медицински проблем/казус в България. Не е задължително историята да е с добър край, но е задължително да е разказана от първо лице. Може да не е лична, а екипна или за друг човек, колега, който Ви е възхитил пряко със стореното от него.

 

Румяна Тасева, гл. редактор Puls.bg

 

* * *

 

Историята на кохлеарната имплантация в България от първо лице,

Разказана от Румяна Василева

 


Слухово-речев рехабилитатор към Специално училище за деца с увреден слух, работещ в кабинет към УНГ-клиниката на  УМБАЛ „ Царица Йоанна“, София, България

 

Щастлива съм, че съм успяла с искрица от моето сърце и ентусиазъм да дам на тези млади хора възможността и реалния шанс да бъдат като всички останали интегрирани, устремени да постигнат мечтите си и, надявам се, щастливи младежи.

 

Всичко започна през юни 1999 г., когато ми се обади по телефона доц. Спиридонова - аудиолог, страхотен лекар и човек (за жалост вече не е сред нас). Бях ходила при нея за литература относно кохлеарните имплантации, защото пишех дипломната си работа за завършване на магистърската си степен по слухово-речева рехабилитация. Тя ми каза, че на 16.06.1999 г. ще бъдат извършени първите кохлеарни имплантации в България и ако имам желание мога да се срещна с инженерите от Австрия, като единият от тях бил българин. 

 

Отидох в болницата и стоях пред операционната, не познавах никой. Там имаше някакви хора и екип на телевизията. Разбрах, че това са родителите на първите две дечица, имащи огромния шанс и щастието да получат кохлеарен имплантат. Стоях и чаках да се срещна с инженерите, без да знам как изглеждат, знаех само, че са високи и млади. Не след дълго по коридора видях двама високи млади мъже с куфарчета и реших, че са те. Запътих се към тях и им се представих, не знам защо. Нна пръв поглед ги обърках, мислех че българинът е тъмнокосият, а австриецът- русият, оказа се че греша. Явно съм изглеждала много притеснена и объркана. Те бяха много усмихнати и спокойни, изслушаха ме внимателно и след това ми казаха: „Действай!“.  Дадоха ми куража и оттогава аз действам.  

 

Запознах се и с родителите на първите пациенти. Един  месец след операцията им, когато включиха процесорите за първи път започна и моята одисея като рехабилитатор. Представяте ли си, млад човек, който само преди броени дни е защитил магистърската си степен и имащ около една година трудов стаж в работата с деца с увреден слух, как съм се чувствала! Всичко беше ново за всички, както за мен, така и за родителите. Те ме видяха, че съм много млада, но ми повярваха и ми вдъхнаха кураж, за което винаги ще им бъда благодарна! 

 

Нямаше къде да провеждаме рехабилитацията. Говорих с тогавашното ръководство на катедра „Специална педагогика“ към СУ „Св. Климент Охридски“ и получих разрешение да ползвам първоначално тяхната база. Нямаше програма за работа с децата с увреден слух, а от прочетеното в литературата знаех, че е много важно първоначалното развитие на слуховото възприятие и че то трябва да стане база за развитие на речта. Методиката, по която се работеше тогава с децата с увреден слух също е много успешна, но тя наблягаше първо на развитие на речта, а след това на слуха, особено за глухи деца, каквито бяха кандидатите за кохлеарна имплантация.

 

Лутайки се между теорията, изучена от студентската скамейка и няколко месечната практика с деца с увреден слух, аз се опитвах да работя така, както пишеше в литературата, изчетена за кохлеарните имплантации. На следващата година пациентите станаха повече и аз трябваше да съм подготвена. По това време се включих в обучение в „ Центъра за слух и говор“, Марибор, Словения. Там реално видях и се научих как трябва да работя с хората след кохлеарна имплантация. Наблюдавах работа както с малки, така и с възрастни пациенти. Амбицирах се страшно много и въпреки големите трудности, които знаех, че ще имам аз не се отказах.

 

Обучението в Словения за мен ще остане незабравим спомен завинаги. Екипът по кохлеарна имплантация там ми показа всичко, което прави и трябва да се прави. Дадоха ми и малко практическа литература, която ми беше от изключителна необходимост.

И така с огромен ентусиазъм, подобаващ на млад човек, се върнах в България и започнах да действам като светкавица. Съчетавах основната си работа като слухово-речев рехабилитатор в една масова детска градина, в която имаше интегрирана група за деца с увреден слух и новата ми любов, работата с децата с кохлеарен имплант. Исках да направя за кратко време всичко онова, което видях. Исках и у нас децата да имат всичко онова, което имаха децата по света - държавна осигуреност и помощ.

 

Но се оказа, че нещата не са толкова лесни и прости. Всеки ден заедно с родителите се срещахме и се борихме с проблемите, като с вятърни мелници, но не се отказвахме. Междувременно с всяка измината година, броят на имплантираните деца растеше. Място за рехабилитация нямаше, но аз не спирах да вярвам в идеята и ползата от кохлеарната имплантация. Ходех по домовете им с една огромна чанта пълна с играчки и тестове, като истински Дядо Коледа. Чувствах се така, защото дечицата много ми се радваха като ме виждаха с тази чанта, а няма нищо по-хубаво да работиш с хора, които те уважават и обичат, особено искрените сърчица и очички на дечицата. Това ми даваше сила и кураж да продължавам напред. 

 

Когато броят на децата се увеличи, започнах да ги приемам вкъщи, защото нямах физическата възможност да ходя по домовете им. Освен това, започнаха да се оперират деца не само от София, но и от страната. Всички оставаха за рехабилитация в София за време, което можеха да си позволят. И така, освен рехабилитацията на децата се опитвах да се срещам и разговарям с техните рехабилитатори и учители от масовите детски градини и училища, не само в София, но и от страната и всичко това на добра воля, като хоби. 

 

Тук е мястото да благодаря на представителите за България на австрийската фирма–производител на кохлеарните имплантатни системи, които винаги и във всичко са ме подкрепяли. На тях дължа всички възможности да участвам в международни форуми, конгреси и конференции в България и в Европа, на които се представяха новостите и резултатите от използването на кохлеарните имплантати. Тези форуми отново ми даваха увереност, че с общи усилия можем да направим така, че и българите с увреден слух да имат шанс и право да се възползват от най-новите технологии за възстановяване на слуховите усещания. Българските представители винаги са стояли зад мен и зад родителите във всяко едно начинание, свързано с идеята „Кохлеарна имплантация“. С тяхна помощ през 2002 г. бе създадена Българска асоциация кохлеарна имплантация - БАКИ. Отново с тяхна помощ бе създаден Реферативният център по кохлеарна имплантация към УНГ-Клиниката към УМБАЛ „ Царица Йоанна“ през 2000 г. 

 

Борбите продължаваха, броят на оперираните се увеличаваше, а рехабилитацията продължавахме да я провеждаме където има възможност. И така две години, когато през 2001 г. с общи усилия и с любезното съдействие на Нина Антова - секретар на читалище „Цар Борис III - 1928“, ни се предостави стая в читалището само за целите на рехабилитацията на децата с кохлеарна имплантация. Това беше не само място за рехабилитация на децата от цялата страна, но и място където можеха да се срещат родителите на имплантираните и на кандидатите за имплантация. 

 

Почти по същото време, отново с усилията на родителите бе разкрито рехабилитаторско работно място само за децата с кохлеарна имплантация към Специалното училище за деца с увреден слух. През декември 2005 г. със съдействието на проф. Ценев, тогава завеждащ Катедрата и УНГ-клиниката към  УМБАЛ „ Царица Йоанна“ бе разкрита щатна бройка за рехабилитатор към клиниката и аз станах официално част от екипа по кохлеарна имплантация. Това за мен беше едно огромно признание. Именно благодарение на проф. д-р Ценев и на всички хирурзи, аудиолози и лекари идеята „кохлеарна имплантация“ стана реалност за хората с увреден слух в България. 

 

Днес, 20 години след първите две кохлеарни имплантации, вече има четири клиники в България. Всяка клиника по различен начин е организирала грижите за следоперативните настройки и слуховата и речева рехабилитация за пациентите си. УНГ-слиниката на УМБАЛ „Царица Йоанна“ бяха първи, техният модел на работа е ефективен и пациентите им са щастливи потребители на кохлеарни импланти. 

 

За мен като пионер в рехабилитацията на хората с кохлеарна имплантация в България остава огромната удовлетвореност, че с общи усилия успяхме да накараме държавата да се ангажира и да предоставя възможност на глухите хора да използват тези нови световни технологии. Безкрайно горда и щастлива съм, че всички онези малки сладури, които също са пионери в кохлеарната имплантация, днес са самостоятелни красиви и умни младежи, учещи в масови училища и по нищо неразличаващи се от техните връстници. Много мило за мен е да ги чувам по телефона по различни поводи. Щастлива съм, че съм успяла с искрица от моето сърце и ентусиазъм да дам на тези млади хора възможността и реалния шанс да бъдат като всички останали интегрирани, устремени да постигнат мечтите си и, надявам се, щастливи младежи.