В България липсва системен подход за осигуряване на ранна интервенция за всички деца, които имат нужда от такава, с което да се подпомогне детето да развие своя пълен потенциал.

 

Това е водещото заключение на проучване, извършено от УНИЦЕФ България, фокусирано върху социалните норми към децата с увреждане и затруднение в развитието от 0 до 6 години.


 

В образователната система има много наредби, които предполагат приобщаващо образование като част от държавната политика, но всъщност „всичко е само на хартия“. 

 

Участвалите в проучването родители споделят, че се е случвало детска градина да не приеме дете със синдром на Даун, тъй като може “да зарази останалите деца”. 

 

Майка от Севлиево разказва как в неофициален разговор директорът на детската градина, която детето посещава понастоящем, я заставя да му осигури частен учител.

 

В детската градина децата с увреждания често са изключвани или ограничавани в цялостното си развитие и приобщаване поради тяхното увреждане или затруднение.

 

Родителите на деца с увреждания се сблъскват с подписки срещу включването на децата им и липса на ресорни служители. 

 

Около 80% от родителите на деца без увреждания са напълно или донякъде съгласни, че децата с физически или интелектуални увреждания имат нужда от специални образователни институции.

 

88% от родителите на деца без увреждания са напълно или донякъде съгласни, че децата с физически увреждания се нуждаят от отделни здравни услуги, почти 80% са съгласни за същото за децата с интелектуални увреждания.

 

Родителите на деца с увреждания споделят във фокус групите неприятни усещания и впечатления от здравната грижа. Споделят, че опитът им от консултации с лекари е негативен, тъй като често след това, вместо да бъдат насочени, се чувстват по-объркани от преди.

 

Близо 59%) от анкетираните родители на деца с увреждания заявяват, че околните обичайно се отнасят към тях с уважение. Прояви на тормоз или обиди почти не са регистрирани. 

 

От друга страна, данните от фокус групите с родители на деца с увреждания се разминават. Те споделят, че всекидневно се сблъскват с неуместни коментари и поведение към децата си.  „Плюят си в пазвата, чукат на дърво – на никого не му става приятно, като те гледа.“ 

 

Родителите споделят, че е неприятна практика хората да правят коментари пред децата, макар и добронамерено, за състоянието им, особено когато детето вече е голямо и осъзнава затруднението си, както и да употребяват израза „такива деца“, който често използват дори специалисти. 

 

Родителите разказват за ситуации, в които други родители не позволяват на децата си да играят с техните, тъй като се притесняват от подражание и негативно повлияване в развитието на собствените си деца. 

 

Споделят за различно, негативно отношение, което получават от страна на учителите в детските градини, от лекарите, от съседите, от приятелския си кръг.

 

Проучването на УНИЦЕФ България показва и че водещата емоция към семейства на деца с увреждания е съжалението. 66% от родителите на деца с увреждания са напълно или донякъде съгласни с това твърдение. 57% от здравните специалисти също го потвърждават, а сред специалистите в социални услуги – 33%.

 

Според данни от фокус групи с родители на деца без увреждания, децата с увреждания са „отбягвани“ и често са „изолирани“, защото са „различни“ и „странни“. 

 

52% от родителите на деца без увреждания споделят, че изпитват съжаление към децата с увреждания, 34 на сто признават, че се чувстват несигурни, тъй като не знаят как да се държат с тях, а 35 на сто се чувстват неудобно и им е трудно да се отпуснат. Все пак общо 93% от запитаните казват също, че опитват да се държат нормално и да не обръщат внимание на увреждането.

 

Проучването на УНИЦЕФ България за приобщаващото образование - https://www.unicef.org/bulgaria/media/14006/file