Д-р Николай Андреев завършва висшето си образование в Медицинска академия – София през 1980 г. Има придобита медицинска специалност „Трансфузионна хематология" (1984 г.) и сертификат по здравен мениджмънт. Специализирал е в Швейцария.
 
В периода 1980 - 1984 г. работи по разпределение в гр. Хасково при видния специалист по трансфузионна хематология проф. Петкан Проданов.
 
През 1984 г. печели конкурс УМБАЛ “Св. Анна” (тогава Окръжна болница – София), където повече от тридесет години ръководи Отделението по трансфузионна хематология.
 
Директор е на Националния център по трансфузионна хематология. 
 
Д-р Николай Андреев е национален консултант по трансфузионна хематология на Република България.
 
Член е на дружеството по „Трансфузионна медицина”.
 
 
- Д-р Андреев, разполагате ли със статистика колко са кръводарителите за миналата година?
 
169 000, с около 1700 по-малко от миналата година. Разликата не е много голяма.
 
- В последните години повече се говори за кръводаряване. Започна ли българинът повече да дарява кръв, какви са Вашите наблюдения?
 
В момента ситуацията у нас е такава – 23 кръводарители на 1000 души население. Ние сме много под минимума на кръводарители, необходим за нашата страна. Това число е под световните критерии, които са между 27 и 33 кръводарители на 1000 души, а има и страни, в които кръводарителите са над 33 на 1000 души.
 
Кръвта не се произвежда, единственият начин да я получим е чрез доброволен акт на здрав човек. Когато организираме акции по кръводаряване, хората не идват доброволно, ние се молим, те ни отказват. Нашите екипи не се пускат по-различни места. За да има някаква кръв за пациентите, ние сме принудени да агитираме близките им да даряват кръв.
 
Това не е незаконно в цял свят хората са наясно, че трябва да се дари кръв. В България се получава следното: например пациент от Силистра да иска да се оперира в София, вместо в кардиохирургията във Варна, която също е много добра, но кръводарителите в София не са безкрайно много. Това води до недостиг на кръв.
 
- Пред Центъра по трансфузионна хематология продължава да е пълно с хора, които предлагат кръвта си срещу заплащане...
 
Това е явление, което се дължи на хората, на обществото ни и е наш общ проблем. Извършващите го са наясно с нагласата на народа. Тук не става дума за етническа принадлежност – и българи го правят. Това са хора, които цял живот не работят, организират други и така. Ако Вие искате да дарите кръв, просто ще ги подминете, нали така?
 
В западните страни такъв проблем няма. Обществото там е наясно, че трябва да се дарява кръв. Изпращат се покани за доброволно даряване и човекът е доволен, че са го поканили и отива да дари. Почивен ден след кръводаряване, както е у нас, няма.
 
Когато се молим за кръводаряване, се случва да ни се откаже с репликата: „Не, аз няма да дам кръв, имам пари!”. Вероятно сте чули колко литра кръв трябваха за Митьо Очите. Това означава също така, че останалите пациенти ще получат поне по-малко, защото изведнъж той става най-спешният случай от всички и кръвта се насочва натам.
 
 
- През последните дни имаше обвинения отстрана на пациенти и пациентски организации, че на кръводарителите не се съобщава, ако имат вирусно заболяване от типа на хепатит С например. Как ще коментирате?
 
Защо приемате това за чиста монета? Съществува нормативна уредба за тези неща. Едната е Наредба 8, която гласи, че когато открием хепатит С или В, уведомяваме Регионалната здравна инспекция. РЗИ нямат задължение да уведомяват конкретния пациент. Ако е СПИН, ще го намерят на секундата, но за хепатитите не е така.
 
Другата е Наредба 21, която е за бързо известяване на заразните заболявания. Член 6 от тази наредба гласи, че когато някое такова заболяване бъде открито от специалист, се уведомява личният лекар. Всеки е длъжен да посещава личния си лекар и ако някой не се интересува от собственото си здраве, никой друг не е виновен.
 
Хепатит С и В се предават само по кръвен път, а мога да кажа, че кръвопреливането е едно от най-сигурните неща. Никой не коментира останалите начини за инфектиране. Това може да е стоматологична интервенция, небезопасен секс, употреба на наркотични средства...
NEWS_MORE_BOX
 
 
- Какво е необходимо да направи държавата, за да се развива доброволчеството по отношение на този акт - даването на кръв?
 
Държавата отделя средства всяка година, за да сме на ниво за тези кръвни съставки, които се взимат и се дават на пациентите. В това отношение – няма грешка.
 
Когато говорим за агитация обаче държавата дава средства, но не достатъчно и не в правилната посока.
 
Вече сме информирали Министерството на здравеопазването за това, че разработваме стратегия за инфориране на обществото относно процеса на кръводаряване. Става дума за информационни кампании, сътрудничество с медиите и други инициативи, които ще отговорят на въпросите на гражданите и те ще са наясно какво ги очаква, когато отидат да дарят кръв.
 
- Как ще бъде отбелязан у нас Световният ден на кръводаряването? Ще има ли кампания по кръводаряване - ще бъдат ли разкрити пунктове за кръводаряване и раздаване на информационни материали?
 
Не, не ни е възможно да организираме подобна инициатива, защото нямаме хора. Нямаме сестри, които да вземат кръв, нямаме лекари, които да преглеждат, нямаме лаборанти, които да се включат в изследването на тази кръв и министерството е наясно с всичко това. 
 
В момента се опитваме да се преборим за това да имаме автобус за кръводаряване. Такива има в много части на Европа, като принципът е много прост. Автобусът спира в някоя част на града, в него има апаратура и специалисти, взимат кръв, дават пакет подкрепителна храна на дарилия и той си тръгва. Това може да се случва и на различни масови мероприятия от типа на концерти например. Проблемът е, че изисква много средства.
 
В момента 40% от персонала на центровете по трансфузионна хематология е в предпенсионна или пенсионна възраст. Скоро няма да има достатъчно хора в трансфузионната система, което моментално ще рефлектира върху лечебната система. Няма да има с кого да вземем кръв, колкото и желаещи да има, сестрите вътре са 1 или 2.
 
- Какво трябва да се направи, за да се промени ситуацията?
 
Държавата задължително трябва да се "стегне" и да финансира човешките ресурси в трансфузионната система така, както финансираха спешната помощ.
 
Ще дам за пример една кардиохирургична клинична пътека за смяна на митрална клапа. Изискванията са да има кардиохирурзи, анестезиолози, реаниматори, лабораторен лекар, специалист по образна диагностика и нито една дума за кръв. И тъй като още от социализма е насложено, че осигуряването на кръв е нещо безплатно, сега "берем плодовете", че ни няма никъде. 
 
- Освен персонал, какво друго искате от министерството?
 
Хора и заплати. Заместник-директор при нас взима 800 лева, лекарят взима 720, а една сестра – 640 лева. При 196 щатни бройки в момента, ние работим със 160. 
 
Никой не иска да работи тук, защото в една болница може да се вземат далеч по-високи заплати. В един момент няма да имаме с кого да вземем кръв, да я изследваме, да я преработим, а не дай си Боже да стане нещо, това ще застраши националната сигурност.