През последните десетилетия изследванията в областта на сексуалната медицина и по-конкретно ерекцията и нейните нарушения лавинообразно нарастват. Еректилната дисфункция като болест или състояние придобива все по-изразен интердисциплинарен характер в контекста на новата специалност "Сексуална медицина". Фундаментални открития в областта на невронауките и науките за поведението имат отношение към развитие на изучаването на проблема и търсене и установяване не само на органичните, но и психологичните промени.


Целта на по-прецизното диагностично уточняване е ясно да се разграничат болестните увреждания в организма, които ограничават или правят невъзможна ерекцията. Например отсъстваща или прекратена ерекция при напълно здрави хора, които са в условия, неблагоприятни за сексуална активност (стрес, тревожност).


Така ясно се диференцират сферите на професионална активност на различните медицински специалисти – тези, в областта на сексуална медицина (уролози, ендокринолози, съдови хирурзи), от тези, които притежават квалификация и опит в областта на психо-сексуалната терапия (сексолози, психотерапевти, фамилни терапевти). Това от своя страна позволява избягването на ятрогенизиращото въздействие на главоломното изписване на медикаменти.



В случая еректилната функция се определя като способност на мъжа „да получава и/или задържа достатъчна ерекция“.


Ако сме приели, че понятието дисфункция означава болестно увредена функция, то нелепо е да определяме като еректилна дисфункция случаите, когато ерекцията нормално е блокирана или прекратена в резултат от естествената защитна функция на организма временно да изключи сексуалната активност при наличие на неблагоприятни условия – какъвто например е стресът.


Блокираната или прекратена ерекция са нормални психо-физиологични реакции при обстоятелства, които създават чувство за несигурност и тревога, както и при отсъствие на адекватни еротични преживявания и стимули. Подобни ситуации възникват в живота на всеки, когато предварителното ни намерение и желание за осъществяване на сексуален контакт се разминава с реалните възможности за пълноценно еротично общуване в сигурна обстановка.


Така ненужно фокусираме вниманието върху ерекцията, вместо да се ориентираме към изясняване на преживяванията и когнитивната интерпретация, която ги поражда в контекста на партньорското взаимодействие.


Голяма част от мъжете, а и от партньорките им са склонни да интерпретират това като сексуален провал, особено когато имат лош емоционален самоотчет за собствените си преживявания или не осъзнават приноса на стреса и други негативни обстоятелства за липсващата или променяща се ерекция.


Така всеки следващ „провал“ все повече потиска сексуалното желание и поражда още по-силна тревога, при която ерекцията става все по-невъзможна. В особено изразените случаи на сексуална тревожност е възможно мъжът да загуби всякаква ерекция, което се съчетава не само с липсата на желание, но дори и със страх и отвращение от идеята за сношение. В този водовъртеж обикновено се добавят и разбираемите негативни реакции на партньорката.


Първоначалният модел на т.нар. секс терапия е разработен през 60 години на ХХ век в САЩ. Те приемат, че сексуалните проблеми не са толкова индивидуален медицински проблем, колкото предизвикателство във взаимодействието на сексуалните партньори.