Храносмилателната система се състои от стомашно-чревен тракт и допълнителни органи, към които се причисляват зъбите, езикът, слюнчените жлези, панкреасът, жлъчният мехур и черният дроб. Макар и да не са част от гастро-интестиналния тракт, те изпълняват редица функции за храносмилателната система. Докато зъбите и езикът участват в превръщането на храната в лесна за преминаване през хранопровода хапка, то секретът на изброените жлези участва в смилането на хранителните вещества.


Директният контакт на лигавицата на храносмилателния тракт с различни микроорганизми, както и други фактори на външната среда са причина за изграждането в него на силна имунна защита.


Стената на храносмилателния тракт е изградена от няколко слоя, които изпълняват различни функции и съответно се различават по структура. Лигавицата е силно нагъната, като по този начин осигурява допълнителна повърхност за чревните власинки (въси), между които се разполагат т. нар. Либеркюнови крипти. В последните се намират недиференцирани стволови клетки, които се делят бавно и непрекъснато, поради постоянното олющване и отпадане на ентероцитите.



Ентероендокринните клетки в стената на стомашно-чревния тракт имат отношение към секрецията на различни хормони. Освен в регулацията на храносмилателните процеси, тези хормони имат отношение и към регулацията на апетита, заедно с централната нервна система, включително и секрецията на инсулин.


Мускулната обвивка в стената на храносмилателния тракт осъществява двигателна активност. На места единият мускулен слой задебелява, като образува т. нар. сфинктери. Най-външната обвивка е влажна и гладка, като по този начин се редуцира триенето на органите в коремната кухина.


Инервацията на храносмилателния тракт се осъществява от собствена (ентерална) нервна система и от централната нервна система. Първата осъществява вътрешната инервация на храносмилателната система, като контролира двигателните функции на храносмилателния тракт, локалния кръвоток, транспорта на хранителни вещества, включително влияние оказва върху ентералните ендокринни и имунни структури.


Ентералната нервна система притежава голяма пластичност и продължава да се развива и по време на първите две години от живота на детето.


Централната нервна система от своя страна упражнява контрол върху храносмилателната система чрез вегетативната нервна система. Парасимпатикусът, който е един от двата дяла на тази система инервира основно хранопровода, стомаха и крайната част на дебелото черво. Това обяснява защо посочените части са значително по-зависими от „външното влияние“ на централната нервна система. Така например при силен емоционален стрес отражение може да бъде оказано като се ускори пасажът в крайните отдели на дебелото черво, както и чувство за дискомфорт или спазъм на хранопровода и/или стомаха.


Тънкото и дебелото черво са много добре кръвоснабдени, като през тях преминава около 30% от минутния обем на сърцето, което прави червата един от най-добре перфузираните органи в покой. По време на гладуване притокът на кръв значително намалява, а след нахранване нараства от 30 до 130%, като се връща към нивото на покой в рамките на 2 до 4 часа.


Чревната лигавица, която има силно изразена резорбивна повърхност и е метаболитно най-активната част на червата – получава до 70% от общия приток на кръв.