За разлика от хистоновите белтъци - Н2А, Н2В, Н3 и Н4, които участват в образуването на белтъчната сърцевина на нуклеозомата, хистоновият белтък Н1 остава изолиран от това „сдружение“. Този особняк сред хистоните е не само по-голям от останалите, но и проявява по-голяма вариабилност сред съществуващите видове организми. Заслужил си названието „свързващ ДНК“ или „linker“, той заема мястото между нуклеозомите и стабилизира веригата на ДНК при влизането ѝ и излизането ѝ от нуклеозомата. Това разстояние между нуклеозомите, в което Н1 взема участие, е с дължина между 20 и 80 базови двойки, зависи от активността на гените в този сегмент от ДНК и допълнително намотава веригата на ДНК и компресира структурата. Това допълнително навиване на ДНК около нуклеозомите се нарича Третична структура на ДНК и тя намалява размера на молекулата от 5 до 7 пъти.
NEWS_MORE_BOX
Какво се случва след това?
Първоначално, нуклеозомите са пакетирани в 10-нм хроматинови фибри, които намаляват размера още 5 пъти. След това, тези фибри се навиват в ляво-завит Соленоид с диаметър 30нм. Соленоидът има 6 нуклеозоми на всяка навивка, като те са ориентирани така, че хистонът Н1 се намира в центъра на соленоида. Намаляването на размера в този случай е още 30 пъти. Соленоидът, на завиване, е навит в супернамотана спирала с диаметър от 200 нм. Най-накрая, спиралата образува примки от 35-100 килобази прикачени към протеиново скеле, формираща хроматид, който е около 700 нм в диаметър. Тази структура, която се постига само в метафазните хромозоми, завършва пакетирането на ДНК. Един от основните протеини формиращи ядрения скелет е т.нар. Топоизомераза II, като все още не е установено дали неговата роля е ензимна или структурална. Както казахме, след всички навивания, ДНК става около 8000 пъти по-компактна в сравненеие с първоначалната спирална „В“ форма на ДНК.
