Прикачването на РНК полимеразата към ДНК молекулата става с помощта на няколко допълнителни, помощни протеина. Те се наричат ДНК свързващи протеини и взаимодействието им с ДНК веригата е събитието, което контролира честотата на транскрипцията.
След като РНК полимеразата се свърже с ДНК молекулата, тя остава с малко помощници. Хидрогенните връзки, които съществуват между азотните бази се разкъсват и двете ДНК вериги се отделят и се поддържат далече една от друга. Всички тези действия се осъществяват благодарение единствено на РНК полимеразата, без участието на други допълнителни протеини като хеликаза или протеини захващащи се за всяка от ДНК веригите и осигуряващи тяхното оставане поединично. Единствено, присъствието на ензима Топоизомераза, който спомага за премахването на супернавиването, което се получава в останалата част от молекулата, когато двете ДНК вериги се отдалечат една от друга, е наложително.
NEWS_MORE_BOX
Стартирането на РНК веригата има няколко характеристики. Първо, формирането на първата фосфодиестерна връзка между два рибонуклеотида, може да възникне на определено разстояние от мястото, на която РНК полимеразата първоначално се е захванала. Освен това, първият нуклеотид, който стартира новосинтезиращата се РНК верига, обикновено „носи“ пуринова азотна база и тя по-често е Гуанин (G) отколкото Аденин (А). Трябва да споменем също, че плъзгайки се по ДНК веригата и „четейки“ я в посока от 3ꞌ към 5ꞌ края ѝ, полимеразата изгражда РНК молекулата в обратна посока – от 5ꞌ към 3ꞌ края ѝ. И не на последно място, 3-те фосфатни участъка, които са прикачени към първия нуклеотид на новосинтезираната РНК молекула, не се отстраняват веднага, а известно време могат да служат като маркер, който обозначава 5ꞌ края на молекулата.
След това иницииране на копирането на генетичната информация от ДНК на РНК, започва процеса на Удължаване на РНК веригата.
