Уврежданията на ДНК са много и клетката полага изключителни усилия да поправи своя безценен носител на наследствената информация. Това се случва незабавно, закъсняло, или максимално бързо след репликацията.
 
Клетката, също така, е достатъчно „умна“, за да прецени кои от дефектите си заслужават поправката и кои са незначителни и пренебрежими и тяхното отстраняване не е приоритет или дори е ненужен разход на време и усилия.
 
Някои от методите на поправка на ДНК са добре изучени, като например Поправката с изрязването къси или дълги сегменти или поправката след протекла вече репликация - Пострепликационното поправяне, а други са изучени все още само при бактериите и недостатъчно добре при хората. Такава например е SOS поправката – бързо „закърпване“ на тежки увреждания - даваща възможност за протичане на репликацията, с отложено във времето по-фино дооправяне на проблемните.
 
Но по силите на клетката ли е да поправи екстремно тежките увреждания в ДНК?
 
Клетката може да премери своите възможности и да поеме „отговорността“ за своето оцеляване, за оцеляването на потомството си и за съществуването на заобикалящите я себеподобни. А когато клетката „прецени“, че не е в състояние да се самопоправи, тя включва процеса на програмирана клетъчна смърт.
NEWS_MORE_BOX
 
 
Така наречената Апоптоза, не позволява пренасянето на силно увредена наследствена информация в дъщерни клетки и екстремното израждане на ДНК в поколението. Чрез настъпване на конденцазия на ядрото, свиване на самата клетка и фрагментиране (накъсване) на ДНК, клетката се „самоубива“.
 
Но, трябва да отбележим, че Апоптозата не е свързана само със смърт. Тя е процес нормално протичащ в ембрионалното развитие например, в хормонално предизвиканата атрофия на тъканите и лимфоцитното знеене в тимуса. Защото нищо в природата не се губи. То просто сменя своята форма.