Физичното обяснение, което определя звука като явление е трептенето на материята, възприемано чрез слуха. Познатите ни честоти, определяни като звук, не могат да се разпространяват във вакуум – например в Космоса.


Когато дадено тяло трепти – в заобикалящия го въздух възникват така наречените звукови вълни. Те предизвикват налягане върху тъпанчето на ухото, следствие на което като възприятие се получава звук. С увеличаване на звуковото налягане звукът се чува по-силно.


Звукът представлява механични свивания и разпускания, които успешно се разпространяват в някаква среда, която е поне в известна степен свиваема – твърдо тяло, течност или газ.



Ние възприемаме звуците по същия начин, по който и виждаме. Външното ухо събира наличните звуци чрез ушната мида и ги отправя към средното ухо. От своя страна то ги изпраща към вътрешното ухо, където вибрациите се превръщат в електричеси сигнали, които вече могат да бъдат отправени към мозъка. В звуковия център на мозъчната кора те се интерпретират, така реално чуването също се осъществява в мозъка, както и виждането.


Но в самия мозък е тихо, там има само елетрически сигнали, чрез които ние възприемаме звуковата картина около нас.


Ако някой бъде попитан как усеща миризмите около себе си, той най-вероятно ще отговори – с носа си. Но този отговор ще бъде неправилен, а причината е, че нашето обоняние работи по сходен механизъм на този, който използват и другите сетива.


Единствената функция на носа, която е свързана с обонянието е той да действа като входен канал за улавяне на миризмите от заобикалящата ни среда. Летливите молекули попадат върху рецептори и започват да взаимодействат с тях. Тези взаимодействия от своя страна водят до формирането на електрически сигнали, които се обработват отново в мозъка и тогава реално се възприемат като аромат.


Така всички миризми, които възприемаме като приятни или неприятни са просто възприятия, създадени в мозъка след като взаимодействието с летливи молекули бъде превърнато в електрически сигнали. В действителност самите ароматни молекули никога не достигат до мозъка. При обонянието единствено електрическите сигнали са тези, които достигат до мозъка, така както става и при слуха и зрението.


Ярък пример, който доказва, че реално всички усещания се формират в мозъка ни са сънищата. Така по време на сън можем да останем с впечатление, че всичко е реално и усещанията за истински.


Друг вид сетивност е вкусът. Той се разпознава от различни рецептори, които се намират на вкусовите луковици върху езика. Най-малко два различни варианта на рецептори трябва да бъдат активирани, за да може мозъкът да регистрира усещания за вкус. Така съединенията, които мозъкът усеща като сладко, например, са вещества, които могат да се свържат с различна сила с няколко различни рецептори за сладък вкус.


Рецепторите по езика могат да улавят пет различни вкуса: горчиво, сладко, солено, кисело и умами. Освен това други усещания, които не влизат в групата на вкусовете, но могат да се регистрират от рецепторите са тръпчивост, студено, мазно, лютиво.


Това, което усещаме, когато се храним, е процес на интерпретация на електрическите сигнали в мозъка. Ние усещаме само това, което мозъкът ни интерпретира от външните стимули.


По подобен механизъм се формира и осезанието. Така въздействията, които идват от връхчетата на пръстите се препращат към мозъка под формата на електрически сигнали, които се възприемат от мозъка като осезание.


Пространствените възприятия могат да бъдат обяснени по следния начин – гледката, която възприемаме е двуизмерна – за височина и ширина. Усещането за дълбочина идва от това, че двете очи виждат два различни образа по едно и също време. Образът, който достига до двете очи зависи от ъгъла на възприемане на светлината.