Основно свойство на живата тъкан е способността ѝ да отговаря по определен начин на промените от вътрешната и външната среда. Това свойство най-общо се определя като дразнимост. Тъкани, за които това свойство е основно са нервната и мускулната. При тях тези специфични промени, които настъпват се означават като възбуждане. Друго важно тяхно свойство е проводимостта.


В зависимост от това дали нервните влакна допълнително са обвити от миелинова обвивка, те се делят на два вида – миелинови и амиелинови. Скоростта и механизмът на провеждане на двата вида влакна са различни.


Амиелиновите влакна провеждат сигналите сравнително бавно – няколко метра в секунда. Такива са влакната на вегетативната нервна система. Скоростта на провеждане нараства при по-голям диаметър на влакното.



Миелиновата обвивка от своя страна представлява многослойни спираловидно завити мембрани на израстъци от т. нар. Шванови клетки. Главната им „съставка” е миелиновият белтък. Тази обвивка не е непрекъсната по целия ход на влакното. В местата на т. нар. прещъпване (на Ранвие) нервните импулси се разпространяват скокообразно. Това позволява развитие на голяма скорост – над 100 метра в секунда.


Няколко закона важат за обезпечаване на провеждането на импулса. На първо място – законът за физиологичната цялост. Нарушената цялост на влакното променя както възбудимостта, така и последващата проводимост.


Друг закон е за възможността за провеждане на импулса в двете посоки. Законът за изолираното провеждане осигурява генерираните импулси да се провеждат независимо един от друг.


Основна класификация, която се използва за нервните влакна е тази, която ги разделя на 3 вида – А, В и С. Към група А са тези с най-голям диаметър (соматични и двигателни), миелинизирани и провеждащи с голяма скорост. Към В група са по-тънки влакна (преганглийни вегетативни), провеждащи с по-бавна скорост и към С-група ( соматични сетивни, постганглийни вегетативни) са амиелинови влакна. Върху последните местните обезболяващи средства оказват най-силно въздействие.


За практическото определяне на праговото дразнене има значение не само силата на съответния дразнител, но и продължителността му на въздействие.