1. Какво представлява синдромът на хронична умора?

Синдромът на хроничната умора е описан като заболяване за пръв път през 1980г. Той се характеризира с умора, която не се подобрява след почивка и се влошава след физическа или умствена работа. В сравнение с други хронични заболявания това няма известен причинител както при инфекциите, няма лабораторен показател, който да поставя диагнозата както при анемия или диабет, няма и особени възможности за терапия, както е при редица лечими заболявания днес.

Хроничната умора отдавна е предизвиквала особен интерес, а и до днес представлява обект на много спорове и противоречия. Въпреки нарастващия брой пациенти, на които е поставена тази диагноза, все още в медицинските и немедицински среди нейното съществуване е под съмнение или е разглеждана като чисто психологичен проблем.

Другото име на синдрома е миалгичен енцефаломиелит. Миалгия означава болки в мускулите, а енцефаломиелит – възпаление на главния или гръбначен мозък. Този термин е предпочитан от някои автори. Според тях, „умора” е твърде неспецифичен термин и  не отразява другите компоненти на клиничната картина, както и степените на тежест на самата умора.

Синдромът може да се наблюдава след прекарана инфекция, дори настинка, или по време, или скоро след стресова ситуация. Възможно е също така да се развива бавно, без определено начало или ясна причина, изтощавайки напълно пациента понякога и с години. Здрави и изпълнени с енергия преди това хора, започват да се оплакват от слабост, лесна уморяемост, главоболие, трудно съсредоточаване, дори болки по стави, мускули или лимфни възли – грипоподобен синдром, който обаче не преминава както обикновено за една седмица. Жените по-често са засегнати, но не е изключено тези данни да са във връзка с  игнорирането на проблема при мъжете.

2. Какви са симптомите на синдрома?

Групирани, основните симптоми, освен персистиращата умора, изглеждат така:

  • трудно съсредоточаване, обърканост, проблеми със запаметяването
  • главоболие с различна от досегашна сила или разпространение
  • болезнени, увеличени лимфни възли на врата и подмишницата
  • болки в гърлото
  • болки в мускулите
  • болки в ставите без зачервяване или подуване
  • разстройства на съня
  • траеща повече от 24 часа умора след определена физическа или умствена дейност, която преди е преодолявана много по-бързо

По-рядко към тези симптоми могат да се добавят още психологични проблеми, обърканост, задух, сърдечна аритмия, коремна болка и подуване, гадене, отслабване на тегло и други.

Различават се няколко степени на тежест:

  • лека – пациентът може да се грижи за себе си, но се нуждае от повече почивка, включително и отсъствие от работното място.
  • умерена - двигателната дейност се ограничава, симптомите са вариращи, нарушен е сънят, като обикновено пациентите спят следобед.
  • тежка - възможни са само минимални двигателни дейности като миене на зъби, обикновено пациентите използват инвалидна количка, трудно е съсредоточаването.
Много тежка – пациентите прекарват деня на легло, често има фотофобия и непоносимост към шумове.

3. Как се поставя диагнозата?

Все още има съмнение относно етиологията на синдрома на хроничната умора. Разглеждани са желязо дефицитната анемия, хипогликемия, хипотония, хормонални промени на ниво хипоталамус, хипофиза или надбъбречни жлези, алергична предразположеност или автоимунен процес и др. Една от последните версии е инфекция с човешки херпес вирус 6, Ебщайн Бар вирусът. У редица пациенти са открити повишен титър на антителата срещу него, но не всички с висок титър имат такива оплаквания. Освен това не всички пациенти с хронична умора имат антитела срещу него.

Диагнозата синдром на хронична умора се поставя на принципа на изключването. Той се проявява със симптоми, характерни за много заболявания, а това затруднява всеки лекар. Необходимо е да се направят лабораторни и други видове изследвания с цел отхвърляне на евентуални заболявания. Такива са например анемия, хипотиреоидизъм , хронични бъбречни и чернодробни заболявания и др. Трябва да се мисли и за депресивни състояния и хранителни разстройства, алкохолна или друга злоупотреба, някои медикаменти.

4. Как се лекува синдромът на хронична умора?

Синдромът на хроничната умора няма специфично лечение, но могат да се вземат мерки за преодоляване на проблема. У някои пациенти състоянието продължава месеци, дори години. Повечето обаче се излекуват или се настройват да живеят с него. Какво ще препоръча лекарят?
Промени в начина на живот - по-добре би било да забавим темпото, да избягваме тежки физически натоварвания или психически стрес. Това ще спести енергия за по-важни задачи.

  • умерени, но постоянни физически упражнения - подходяща е помощта на физиотерапевт, контролиращ двигателната дейност и постепенно увеличаващ натоварването. Ходенето пеша е един удачен метод за балансиране на активността и почивката
  • терапия на проблеми от психиатрично естество – например депресия. Тя може да бъде овладяна както медикаментозно, така и с поведенческа терапия. Лекарства за избор са трициклични антидепресанти като amitriptyline, desipramine, nortriptyline, както и инхибитори на обратния захват на серотонина (SSRIs) – fluoxetine, sertraline и др.
  • при наличие на съпровождаща болка се прилагат препарати от групата на нестероидните противовъзпалителни средства
  • ако пациентът има алергична симптоматика се предписват антихистаминови средства
  • хипотонията се овладява медикаментозно при нужда
Важно за пациентите е да се научат да живеят нормално въпреки симптомите, да планират деня си в зависимост от това кога се чувстват по-добре. Това което те сами могат да направят за себе си е:
  • да ограничат до минимум стреса
  • да осигурят достатъчен сън, както и да си лягат и стават по едно и също време, а също и да избягват следобедните дремки
  • да спортуват умерено, но редовно
  • да се хранят балансирано, с прием на достатъчно течности, ограничаване на вредните навици – кафето и цигарите

Не трябва да забравяме, че емоционалната подкрепа е важен етап в „терапията” . Клиниката на синдрома на хроничната умора е индивидуална за всеки пациент. Някои се възстановяват напълно, у някои картината продължава с години и цялостно възвръщане към предишния начин на живот е по-трудно постижимо.