Откакто свят светува, човекът се стреми към върхове – някои лични, някои географски. А някой път географските са и лични. Тази специална човешка порода, височинните алпинисти, отдавна буди противоречиви чувства сред обществеността: както възхищение, така и недоумение дали поривът към височините си заслужава рискът.

 

Отдавна е известно не само че такъв риск съществува, но и че той се увеличава прогресивно с всяка следващата стъпка и всяко следващо сърцебиене. Споделяме последното напълно буквално. Колкото повече се изкачваме, толкова повече намалява количеството кръв, което сърцето изтласква с всяко биене. Въпреки че последното се наблюдава най-отчетливо при наистина критични височини (стандартът е над 2500-3000 м), разбирането защо се случва ще може да направи изкачването на световните първенци като Еверест сравнително по-безопасно.


 

Ново изследване, публикувано в The Journal of Physiology, всъщност ни дава известни отговори относно връзката между височината и функцията на сърцето. Проведено при колаборация между няколко институции, между които Cardiff Metropolitan University, University of British Columbia Okanagan и Loma Linda University School of Medicine, проучването показва, че колкото повече намалява кислородът във въздуха, толкова повече се смалява обемът на циркулиращата кръв, което повишава кръвното налягане в белите дробове.

 

Важно е да се отбележи, че размерът на извадката е малък и ефектите от тези механизми са сравнени само при индивиди от европейски произход. Освен това, за целта е използвана ехокардиография, която представлява неинвазивен и непряк метод за диагностика на сърцето. Въпреки това, след публикацията на данните в журнала, изследователските екипи проявяват готовност да тръгнат на експедиция, за да изследват местните жители, работещи в индустриалните мини на Андите.

 

За съжаление, съобщава Майкъл Стембридж, който е един от водещите учени в проекта, една трета от тези хора изпитват дългосрочно неразположение от живота си в подобна среда – състояние, познато като „хронична планинска болест“. Съгласно международния консенсус, състоянието се дефинира като клиничен синдром, който се появява при живущите на висока надморска височина (над 2500 м) и се характеризира с прекомерна еритроцитоза и тежка хипоксемия. Обикновено то се свързва с умерена или тежка белодробна хипертония, която може да се развие в белодробно сърдечно заболяване и да доведе до сърдечна недостатъчност. Хроничната планинска болест постепенно изчезва при спускане до ниски височини и се появява отново след връщане на висока надморска височина.

 

Поради тази причина екипът на Стембридж ще се радва да приложи постигнатото от изследването в помощ на тези високопланински популации.