Сухожилието на двуглавия мишничен мускул (m. biceps brachii) може да бъде скъсано, както в горната си (начална), така и в долната си (залавна) част. Тъй като руптурите в долната (дистална) част на мускулното сухожилие са значително по-често срещани и клинично значими, ще се спрем на тях.

 

Дисталната руптура на сухожилието на бицепса се среща най-често във възрастта между 40 и 60 години, като значително по-често засяга мъжкия пол. Около 90% от тези увреди се получават в доминантния крайник, най-вече у двигателно активни пациенти. Никотинът и употребата на анаболни стероиди значително повишват риска от руптура на сухожилието.


 

Двуглавият мишничен мускул (бицепс) се разполага в предния отдел на мишницата. Както следва от неговото име, той притежава две глави - дълга и къса. Дългата глава води началото си от супрагленоидния туберкул на лопатката, а късата глава от нейния коракоиден израстък. Двете глави се сливат, като дисталното сухожилие навлиза дълбоко в лакътната ямка и се залавя за главата на лъчевата кост. Преди дисталната си инсерция, сухожилието дава началото на т.нар. сухожилна разтеглица (aponeurosis bicipitalis) или т.нар laceratus fibrosus. По този начин дисталното сухожилие на бицепса има функция на сгъвач и супинатор в лакътната става, а laceratus fibrosus се съединява с фасцията на предмишницата, придавайки допълнителна стабилност на сухожилието. 

 

Най-често механизмът на скъсването на сухожилието на бицепса е свързано с внезапна и силна контракция на мускула. Пример за това е бицепсово сгъване при вдигане на щанга с голямо тегло или форсирано разгъване на лакътя при сблъсък по време на контактен спорт. Когато това се случи, пациентът сам усеща внезапна силна болка в областта на лакътната ямка, съпроводена с внезапна слабост, особено при сгъване и супиниране на предмишницата. Много често се усеща или се чува „изпукване”, когато сухожилието се скъса.

 

При прегледа, от огледа може да се забележи видима деформация, в резултат от ретрахирането на бицепса – т.нар Попай мускул. При палпация се установява болка в областта на лакътната ямка и болка при супинация и флексия на лакътя. Когато laceratus fibrosus е интактен симптомите могат да са по-леко изразени. Специфичен е „кука” тестът, при който лекарят със своя показалец се опитва, като с кука да закачи сухожилието на бицепса на пациента и да го затегли настрани. При позитивен тест сухожилието се опипва здраво, като корда. Може да се използва и тестът, при който бицепсът се стиска от екземинатора, като при здраво сухожилие предмишницата в този момент се супинира.

 

NEWS_MORE_BOX

 


Рентгенографиите се използват за диагностика само за изключване на други травматични увреди в лакътната става. ЯМР дава най-добра визуализация за оценка на увредата, но методът не е задължителен за поставяне на диагнозата, а по-скоро за отдиференциране на частичните от пълните разкъсвания.

 

Неоперативното лечение на руптурите на бицепса се състои в имобилизация, обезболяване и физиотрапия. То трябва да се прилага само при пациенти в напреднала възраст или такива, при които придружаващите заболявания и рискът от оперативна намеса не позволяват хирургично възстановяване на увредата. На пациентите, които изберат да се лекуват неоперативно трябва да бъде обяснено за възможната хронична болка и намалената сила и издръжливост при движенията на крайника, в които участва сухожилието на бицепса.

 

При млади и/или активни пациенти хирургичното лечение на руптурите на бицепса е почти задължително. Има няколко техники, използващи различни средства за фиксация, като всички от тях са с добри резултати. Целта на оперативната интервенция е сухожилието да се възстанови и да се реинсерира на залавнато си място. След хирургичното възстановяване на сухожилието, пациентът е обедвижен в лакътната става. Активни асистирани движения започват на третата седмица след операцията, като пълен обем активни движения в лакътната става се достига около 6-8 седмици след интервенцията. Повечето пациенти напълно възстановяват пълен обем движения и сила между 3 и 6 месеца след оперативната намеса.

 

Трябва да се отбележи, че колкото по-прясна е увредата на сухожилието, толкова по-лесно е неговото възстановяване. Руптурата се смята за хронична след преминаване на 4 седмици от настъпването и. Пациентите трябва да бъдат осведомени, че при тези увреди възстановяването невинаги е пълно или възможно и налага по-сложни хирургични интервениции, често свързани с използването на сухожилни присадъци, съответно с по-незадоволителни резултати.