Най-честите фрактури в човешкото тяло са тези на дисталния радиус (лъчева кост). В повечето случаи, когато става въпрос за „фрактура на китката” се има предвид фрактура на дисталния радиус. Най-голяма честота на тези увреди се наблюдава в две възрастови групи: деца от 6 до 10 години и възрастни от 60 до 70 години. Най-честият механизъм, по който се получават супванията в тази обаст са в резултат от банално падане върху дланта, като колкото по-напреднала е възрастта на пациента, толкова по-ниска е енергията на травмата, причинила счупването. Най-често тези фрактури се срещат при жени след менопауза, които имат локализирана или генерализирана остеопороза.

 

Клиничната картина се характеризира с болка в областта на китката, подуване, и видима деформация. Важно за пострадалия е още преди да потърси първа помощ, да свали всички пръстени и бижута, ако има такива на травмирания крайник, тъй като последващият оток прави тази задача изключителна трудна.


 

В повечето случаи рентгенографии във анфас и профил са достатъчни за доказване на диагнозата. Скенерът влиза в полза при допълнително диагностично уточняване на вътреставните фрактури и при евентуален план за оперативно лечение.

 

Със своята дистална част, лъчевата кост артикулира с карпалните кости (костите на дланта) и с лакътната кост (улна), като съответно образува радиокарпална става и радиоулнарна става. Затова и фрактурите на дисталния радиус могат да се разделят на извънставни и вътреставни.

 

Извънставни са тези фрактури, които възникват най-често проксимално (нагоре) от радиокарпалната и радиоулнарната става и съотверно не засягат последните две. Като вътреставни се определят всички фрактури, които засягат едната или двете стави и разместването на вътреставните фрагментите е почвече от 2 мм.

 

Лечението на фрактурите на дисталния радиус може да бъде оперативно и неоперативно. Целта на лечението е да се постигне пъла свобода на движенията в китката и липса на болка след зарастване на счупването. 

 

По-голямата част от тези фрактури се лекуват неоперативно чрез закрито наместване и съответна гипсова имобилизация. Правилният метод на лечение се определя от стабилността на фрактурата. Стабилността се дефинира като възможността на една фрактура да противодейства на силите на разместване, след като един път е била наместена в анатомичната си позиция.

 

Освен типът фрактура, съществуват и някои локални фактори, които окават влияние върху стабилността: степента на разместване на счупването, степента на раздробяване на костта, енергията на трвамата, качеството на костта и др.

 

NEWS_MORE_BOX

 

 

Неоперативното лечение включва наместване на фрактурата по закрит начин. Неговият успех се базира на възможността на меките тъкани (в случая сухолжилия) да задържат наместеното вече счупване в анатомична позиция. То има добър резултат, най-вече при по-слабо разместени, извънставни фрактури. Колкото по-раздробено и разместено е счупването, толкова по-голяма е енергията предизвикала травмата и съоветно толкова по-голяма е увредата на меките тъкани, което компроментира и съответното неоперативно лечение с гипс.

 

При счупване дисталният радиус се деформира под действието на мускулните сили около него, като най-често се скъсява, размества се дорзално (т.е. откъм гърба на ръката) и се измества към палеца (радиално). При наместване, ортопедът трябва да противодейства на тези сили и съответно при постигане на анатомична репозиция, да я задържи използвайки гипсова имобилизация. Това се извършва под локална анестезия в областта на фрактурата, като след наместването се поставя гипсова шина. След спадане на отока, след около седмица гипсовата шина се сменя с циркулярен гипс, който се носи за 5 до 6 седмици, като през това време се правят контролни рентгеногафии, които следят евентуално разместване на фрактурата в гипса и съответната степен на костно срастване.

 

По-конкретно, критерии за успешно неоперативно лечение са: извънставно счупване, скъсяване на лъчевата кост под 5 мм и доразлно разместване под 5 градуса.

 

Останалите фрактури подлежат на оперативно лечение. Съществуват няколко метода на оперативна фиксацияна на тези фрактури, като в последните години, най-застъпен и с много добри резултати е методът на оперативна фиксация на дисталния радиус с воларна заключваща плака с винтове.