Имунната система на човек има уникалната функция да разпознава чужди агенти и болестотворни патогени, навлезли в човешкото тяло, и да ги неутрализира, предпазвайки го от инфекции и заболявания. Но има и случаи, в които имунната система погрешно разпознава здравите клетки като чужди и ги атакува, т.е. възниква т.нар. автоимунен отговор или реакция насочена към самия организъм. 


Повечето автоимунни заболявания се характеризират с наличието на автоантитела. Те могат да предизвикват увреждания на тъкани и органи, но същевременно могат да се използват за диагностика и проследяване на автоимунното заболяване. Автоантителата могат да бъдат класифицирани като орган-специфични (когато са насочени към конкретен орган) и орган-неспецифични.


Автоимунното заболяване може да действа върху един орган или няколко органи и дори върху системи в тялото. Най-често засегнати са кожа, стави, мускули, кръвоносни съдове, стомашно-чревната система, жлезите с вътрешна секреция и др. Засегнатата тъкан или орган може да увеличи своя размер и да промени съществено своите функции, застрашавайки оптималното функциониране на други органи и системи.  



Според това колко органи за засегнати, автоимунните заболявания се делят на:

  • Орган-специфични – когато е засегнат само един орган (захарен диабет тип 1, който засяга панкреаса или витилиго, което засяга кожата);
  • Системни – когато са засегнати няколко органа и/или системи (ревматоиден артрит, системен лупус еритематозус, болест на Крон, болест на Бехтерев и др.) 

 

Автоимунните заболявания обикновено имат периоди на обостряне или влошаване на симптоматиката и периоди на ремисия, когато симптомите намаляват или напълно изчезват.

 

Не са установени точните причини, водещи до възникването на автоимунния процес, но са известни някои рискови фактори, които могат да увеличат предиспозицията на организма към тях. Това са: 

  • Генетична предразположеност към автоимунни заболявания. Ако член на семейството страда от автоимунно заболяване, има риск и за негови преки роднини да го развият, но самата генетична предразположеност не е достатъчно условие за етиологията на автоимунния процес. Ако са налице и някои от останалите рискови фактори, рискът от възникване на заболяването се увеличава;
  • Фактори на околната среда – към тях спадат хранителните навици, видът и качеството на консумираната храна, напитки, стрес, химикали в козметика, почистващи препарати и др.;
  • Пол – жените страдат много по-често от автоимунни заболявания, близо ¾ от диагностицираните пациенти са жени;
  • Полови хормони - автоимунните заболявания се срещат често при жени в детеродна възраст, като е установено, че някои заболявания се повлияват от големи хормонални промени, които настъпват по време на бременност, раждане или менопауза;
  • Инфекция - някои автоимунни процеси се задействат или влошават в следствие на прекарана бактериална или вирусна инфекция.

 

Симптомите на автоимунните заболявания са различни и зависят от това кой орган или органи и системи са засегнати от автоимунния процес. Съществуват много различни видове автоимунни заболявания, следователно и симптомите им са различни. Въпреки това най-общо биха могли да се изведат няколко основни симптоми, които се срещат най-често при наличие на автоимунен процес: 

 

  • Отпадналост и общо неразположение; 
  • Повишена температура, свързана с наличие на възпалителен процес;
  • Зачервяване;
  • Болка;
  • Подуване;
  • Косопад;
  • Кожни раздразнения.

 

Най-разпространените автоимунни заболявания са:

 

Диабет тип 1

При здравия човешки организъм панкреасът произвежда определени количества от хормона инсулин, който регулира нивата на кръвната захар. При захарен диабет тип 1 имунната система атакува и унищожава клетките, произвеждащи инсулин в панкреаса. По-ниските серумни нива на инсулин резултират в по-високи нива на кръвна захар, които могат да доведат до увреждане на кръвоносните съдове, както и на органи като сърцето, бъбреците, очите и нервите.


Ревматоиден артрит


При това заболяване имунната система атакува ставите, причинявайки зачервяване, затопляне, болезненост и скованост. За разлика от артрозата, който обикновено засяга хората с напредване на възрастта, ревматоидният артрит може да започне по-рано и сериозно да влоши качеството на живот на пациента.

 

Псориазис

Клетките на кожата имат свойството да се размножават, растат и умират за определен период от време и след това да се отделят от горния слой на епидермиса, когато вече не са нужни, за да освободят място на новообразуваните клетки. Псориазисът е състояние при което кожните клетки се размножават твърде бързо. Допълнителните клетки се натрупват и образуват възпалени червени петна, обикновено със сребристо-бели люспи по епидермиса. Около 30% от хората, страдащи от псориазис, също развиват подуване, скованост и болка в ставите. Тази форма на заболяването се нарича псориатичен артрит.

 

Множествената склероза

Това заболяване уврежда миелиновата обвивка, защитното покритие на нервите. Увреждането на миелиновата обвивка забавя скоростта на предаване на съобщения между главния мозък и гръбначния мозък към и от останалите тъкани на тялото. Това увреждане може да доведе до симптоми като изтръпване, слабост, проблеми с баланса и проблеми при ходене. Заболяването се среща в няколко форми, които прогресират с различна скорост. Според проучване от 2012 г., около 50% от хората с множествена склероза се нуждаят от помощ при ходене в рамките на 15 години след началото на заболяването (1).

 

Системен лупус еритематозус

Въпреки че през 1800 г. лекарите за първи път описват лупус като кожно заболяване поради обрива, който обикновено го съпътства, системната форма, която е най-често срещаната, засяга много органи, включително ставите, бъбреците, мозъка и сърцето. Болки в ставите, умора и обриви са сред най-честите симптоми на заболяването.

 

Болест на Адисон

Засяга надбъбречните жлези, които произвеждат хормоните кортизол и алдостерон, както и андрогенните хормони. Твърде малкото количество кортизол може да повлияе на начина, по който тялото използва и съхранява въглехидратите и захарта. Дефицитът на алдостерон води до загуба на натрий и излишък на калий в кръвния поток. Симптомите на заболяването включват усещане за слабост, умора, загуба на тегло и ниска кръвна захар.

 

Болест на Грейвс

Атакува щитовидната жлеза, причинявайки хиперфункция. Хормоните на щитовидната жлеза контролират метаболизма. Когато се отделят твърде много от тези хормони, се стига до свръхстимулация на редица функции в тялото, причинявайки симптоми като нервност, ускорен пулс, непоносимост към топлина и загуба на тегло. Един характерен симптом на болест на Грейвс са изпъкналите очи, наречени екзофталм. Това състояние може да се появи като съпътстващо така наречената офталмопатия на Грейвс, която се среща при около 30% от диагностицираните с болестта на Грейвс пациенти (2).

 

Тиреоидит на Хашимото

При това автоимунно заболяване производството на хормони на щитовидната жлеза се забавя до степен на дефицит. Симптомите включват наддаване на телесно тегло, чувствителност към студ, умора, загуба на коса и уголемяване на щитовидната жлеза, известно като т.нар. „гуша“.

 

Миастения гравис

Заболяването засяга нервните импулси, които помагат на мозъка да контролира мускулите. Когато комуникацията между нервите и мускулите е нарушена, сигналите не достигат до последните и се компрометира способността им да се съкращават. Най-честият симптом на заболяването е мускулна слабост, която се влошава при физическа активност и се подобрява при почивка. Често заболяването засяга мускулите, които контролират движенията на очите, клепачите, преглъщането и движенията на лицето. 

 

Цьолиакия

Хората, страдащи от това автоимунно заболяване, не могат да консумират храни, съдържащи протеина глутен. Когато глутенът от храната стигне до тънките черва, имунната система атакува тази част от стомашно-чревния тракт, причинявайки възпаление.

 

Автоимунен васкулит

Това е заболяване, при което имунната система атакува кръвоносните съдове. Възпалението, което се получава, стеснява артериите и вените, създавайки неблагоприятни условия, при които се намалява кръвопотокът.

 

Диагностиката на тези и редица други автоимунни заболявания, включва задължителна консултация със специалист според симптоматиката и органите, които са засегнати. Така например при ставните заболявания (ревматоиден артрит) се налага консултация с ревматолог, при стомашно-чревни проблеми (целиакия), се прави консултация с гастроентеролог, при проблеми с жлезите (диабет тип 1, тиреоидит на Хашимото) консултацията е с ендокринолог, а при кожни симптоми (псориазис) консултация с дерматолог. Обикновено се използва комбинация от тестове за установяване наличието на автоимунен процес.


Тестът за антинуклеарни антитела (ANA) често е един от първите тестове, които медицинските специалисти назначават за диагностика. Прилагат се и други изследвания, които целят да установят наличието на специфични автоантитела, произведени при определени автоимунни заболявания. 


Лечението, което се прилага при диагностицирани пациенти, не може да излекува напълно заболяването, но може да контролира свръхактивния имунен отговор и да намали възпалението, както и да облекчи болката. Лекарствата, използвани за лечение на тези състояния, включват нестероидни противовъзпалителни средства и медикаменти, потискащи имунната реактивност. Предлагат се и лечения за облекчаване на симптоми като болка, подуване, умора и кожни обриви. 


Придържането към добре балансирана диета и редовните физически упражнения също се използват за намаляване на възпаленията, облекчаване на болките и цялостно подобряване качеството на живот на пациентите. Хранителният режим включва прилагане на т.нар. Автоимунен протокол (AIP), който представлява специфична диета, целяща да намали възпалението, болката и други симптоми, причинени от автоимунни заболявания, и се прилага с успех при пациенти с лупус, цьолиакия, ревматоиден артрит и др. (3).


Научни изследвания установяват, че при някои пациенти с автоимунни заболявания са на лице увреждания на чревната бариера, което води до повишена чревна пропускливост, известна още като „пропускливи черва“. Това от своя страна може да предизвика развитието на определени автоимунни заболявания (4). Има предположения, че някои храни увеличават пропускливостта на червата или способността на патогенни елементи да преминат от стомашно-чревния тракт в кръвопотока и по този начин да активират автоимунна реакция. 


Автоимунният протокол се основава на елиминирането на тези храни и замяната им с храни, които насърчават растежа на грам положителните чревни бактерии, както и на храни, които са полезни за тези бактерии и допринасят за поддържане на микробиома в равновесие. Освен това от менюто се изключват някои съставки като глутен, които могат да причинят необичайни имунни реакции при податливи лица (5). 


Автоимунният протокол наподобява т.нар. Палео диета, както по отношение на разрешените и избягвани храни, така и във фазите, които включва. Поради приликите си, мнозина смятат Автоимунния протокол за разширение на Палео диетата, но първият може да се определи като по-строга нейна версия. AIP диетата се състои от две основни фази: елиминационна фаза и фаза на повторно въвеждане. 

 

Очаквайте продължение

 

Референции:
1. Goldenberg MM. Multiple sclerosis review. P T. 2012;37(3):175-184.
2. Barrie WE. Graves' ophthalmopathy. West J Med. 1993;158(6):591-595.
3. Konijeti GG, Kim N, Lewis JD, et al. Efficacy of the Autoimmune Protocol Diet for Inflammatory Bowel Disease. Inflamm Bowel Dis. 2017;23(11):2054-2060. doi:10.1097/MIB.0000000000001221
4. Mu Q, Kirby J, Reilly CM, Luo XM. Leaky Gut As a Danger Signal for Autoimmune Diseases. Front Immunol. 2017;8:598. Published 2017 May 23. doi:10.3389/fimmu.2017.00598
5. Vojdani A. Molecular mimicry as a mechanism for food immune reactivities and autoimmunity. Altern Ther Health Med. 2015;21 Suppl 1:34-45. PMID: 25599184.