Какво представлява α-1-антитрипсинът?

α-1-антитрипсинът е гликопротеин. Съставлява около 90% от α- глобулините в серума. Функцията му е да инхибира неутрофилните протеази на местата на възпаление (трипсин, еластаза, протеиназа 3, катепсин).

 


Съществуват около 75 генетични варианта, като нормалната форма дифундира свободно през хепатоцитите, а патологичните се натрупват в клетките и не попадат в кръвта.

 

α-1 антитрипсиновият дефицит се дължи на генетичен дефект, които се унаследява автозомно доминантно и води до понижена продукция или продукция на абнормни форми на α-1-антитрипсин. В зависимост от конкретния генетичен вариант клиничните прояви могат значително да варират като при част от хората липсва клинична проява или тя е много лека през целия живот, а при други първите симптоми се появяват скоро след раждането със засилване на неонаталната жълтеница и поява на хепатит.

Каква е патофизиологията на заболяването?

Уврежданията на организма в резултат на α-1-антитрипсинов дефицит с в две остовни посоки:

  • В резултат на липсата или понижена концентрация на гликопротеина в кръвта се засягат основно белите дробове.  Никсите серумни концентрации, водят до ниски алвеоларни концентрации на α-1-антитрипсин, където нормално молекулата предпазва алвеололите от деструктивното действие на различни протеази (ензими, които денатурират белтъци) и най-вече на неутрофилната еластаза. В резултат настъпва разрушаване на алвеоларните стени, което прогресира до емфизем.
  • При образуване на анормална форма на α-1.антитрипсин, тя  не може да дифундира през чернодробните клетки и да навлезе в синусите, което води до бързо натрупване в хепатоцитите. В резултат се развива холестаза и бърза деструкция на чернодробни клетки.
  • Общите последствия за организма са също така забавяне в растежа, проблеми с храненето и развитието на астено-адинамичен синдром.

Какви са клиничните прояви?

  1. При тежък α-1-антитрипсинов дефицит, проявите са още в първите седмици след раждането, с прогресиране на неонаталната жълтеница и развитие на стеатозен хепатит и фиброза.
  2. По-леките форми могат да нямат никаква клинична изява през целия живот. При изява в зряла възраст началото отново може да бъде с холестаза, иктер, чернодробна цироза, фиброза и карцином.

Белодробното засягане се наблюдава по-често при пушачи (40-50-годишна възраст), при непушачи, може да липсва засягане на белите дробове и до по-късен етап. Постепенно се развива хронична обструктивна белодробна болест, с водещ емфизем. Болните имат прогресираща кашлица и диспнея.

Как се поставя диагнозата?

Заболяването се подозира при наличие на чернодробни и/или белодробни симпптоми, след изключване на други възможни причини. Изследват се нивата на α-глобулин в кръвта. Потвърждава се с провеждането на генетичен анализ, с мутация локализирана на дългото рамо на 14-та хромозома.

Лечение

Лечението включва неспецифични и симптоматични мерки, в посока лечение на ХОББ и поддържаща чернодробна терапия. При развитие на цироза е показана трансплантация на черен дроб, което дефинитивно разрешава и проблема.

 

При белодробно засягане се прилага ензимна заместителна терапия – пречистен, контролиран за трансмисивни заболявания човешки плазмен протеин (Prolastin, Aralast и др. ) по 1 седмично венозно. Използват се и индуктури за синтезата, но невинаги с добър ефект. В много редки случи се стига до трансплантация на бели дробове.

Каква е прогнозата?

Зависи от тежестта на генетичния дефект. Ранната клинична изява изисква своевремнна диагноза и адекватно лечение, за да се избегнат късните последици. Само 10% от децата с генетичен дефект развиват заболяване.

 

Библиография:

1. Справочник за диагностика и лечение на детските болести, ред.Проф.д-р Тоньо Шмилев, инд. Райков 2014г.

2. Nelson Textbook of Pediatrics Elsevier eBook on VitalSource, 20th Edition

by Robert M. Kliegman, MD, Bonita F. Stanton, MD, Joseph St. Geme, MD and Nina F Schor, MD, PhD;