Велислава Братоева е завършила „Педагогика“  и „Логопедия“ в Софийския университет. Има докторска степен на тема „Специална педагогика“. Като логопед работи от 2003 година.


 

Интервюто взе Анна Дантева



Какво представлява дислексията и на какво се дължи?
Дислексията е малко остарял термин. Преди 2-3 години въведоха друг термин – СОТ, което означава специфични обучителни трудности. Тук вече се включват дислексия, дисграфия, дискалкулия. Това понятие е по-коректно, тъй като по-рано дислексия включваше трудностите на детето да чете и да пише едновременно, а сега разглежда само специфични грешки при четене. Дискалкулия е нарушение на аритметичните умения, като не се има предвид невъзможността на детето да овладява математиката, а да не може да усвоява сложните аритметични умения, които биват обяснявани чрез езика. С дисграфия се свързват специфични проблеми при писане. СОТ може би е по-коректно, защото тогава става ясно, че не всяко дете, което допуска голям брой грешки, е с такъв проблем, а само това дете, което продължава да има подобни затруднения в края на обучението си в първи клас.

Към осемгодишна възраст при дете със специфичните обучителни трудности има проблеми, именно с развитието на речта дотолкова, доколкото тя опосредства четенето, писането и смятането.


В какво точно се изразяват тези затруднения? Как родителят би могъл да се ориентира за проблемите при детето си?
Симптомите при всяко дете са различни. Според мен е много трудно да се предложи някаква матрица. Грубо казано, това е вид незрялост на някои речеви зони, които опосредстват четенето, писането и смятането. За това, когато родителят се съмнява за наличието на подобни проблеми при детето си, е препоръчително да се направи консултация със специалист. Може да отиде при логопед или при психолог, защото има и психолози, които също добре биха могли да се справят с този проблем. Те вече коректно могат да кажат дали детето просто изостава в обучението си или има друг проблем. Провежда се едно специфично нервно-психологично изследване. Освен диктовка и четене на текст, решаване на задачи, се провеждат и различни тестове с помощта на които да се определят проблемите, ако действително има такива.


Съмнително е, например, деца от предучилищна възраст, на около 5 – 6 години, да не могат да назоват цвета на предмета. Тук не става въпрос за далтонизъм. Имам случаи, в които, когато кажа на дадено дете, че определена кола е червена и после го попитам коя е червената кола – то я посочва. След по-малко от минута като задам въпрос „Какъв е цветът на тази кола?“, то тогава то сочи друг предмет с този цвят. Тук не става дума за невъзможността да се разпознават цветовете, а затруднения при тяхното назоваване. Това е един от първите, грубо казано симптоми, които показват, че може би детето като тръгне на училище ще има проблеми. Причината - при него речта не изпълнява функцията да различава предметите, за да може детето да ги назовава.


Това, което ми прави впечатление при по-малките деца, е тяхната неориентираност за посоките ляво, дясно, долу, горе. Когато правят упражнения за поставяне на предмети в различни посоки, те се объркват. Поставят дадения предмет на даденото място, но не могат да го оречевят. И точно този фин момент – да оречевиш това, което извършваш, може да е ранен симптом, че може би детето ще има проблем. Друг знак е, например, ако детето не може да си обуе правилно обувките и ги разменя.


Има също така и много случаи, в които родителите определят говора на своето дете като „бебешки“ и му се радват, а се притесняват много повече, когато то не може да произнася правилно някои звукове, като „р“ и „с“. А "бебешкият говор"е този, който би трябвало да провокира внимание от страна на родителя към детето. Размествания на срички и думи до 6 – 7 години, напълно неразбираем говор, който само майката или най-близките разбират, поставя голяма вероятност от проблеми, свързани със СОТ.


СОТ като състояние или като болест би следвало да се разглежда?
Аз не бих го определила като болест, по-скоро е състояние, което може би е обратимо. Дори обаче това да не се случи, човек в никакъв случай не е непълноценен. Децата с подобна диагноза се научават да възприемат нещата по друг начин, за да могат да виждат света така, както го виждаме останалите, а понякога дори те са по-интелигентни. Дисграфия и дислексия се дължат на дефицит във фонематичния слух, като това не е глухота, ако приемем, че глухотата е болестно състояние. Този фонематичен слух е много фина способност да се разграничават звуковете вече след като е възприет говорния поток. И в този смисъл това може да се разглежда като състояние, по-скоро обратимо при някои, но дори и да не е обратимо, в никакъв случай не е болест.


Това състояние може ли да се придобие по някакъв начин по-късно?
При някои случаи на инсулт, които вече са свързани с различни видове афазия - езиково нарушение, предизвикано от специфично мозъчно увреждане. Но това вече са придобити състояния и тогава те може би не е коректно да се наричат СОТ, защото в тези случаи човек отново би могъл да загуби способностите си за четене, писане и смятане, но тук вече би следвало да се разглежда като част от друго, по-тежко състояние.
Афазията е глобално увреждане на речевите зони. Изразява се чрез невъзможност за правилнd ориентация в пространството, загуба на способностите за четене, писане и смятане. Афазията се появява след преживяна травма.


Какъв специалист би следвало да диагностицира СОТ?
Това е спорен въпрос. Досега съм срещала само един психолог, който може да диагностицира нарушения от този тип, Ваня Матанова, главно защото тя е психолог и логопед. А доколкото съм общувала с психолози, мисля, че те не са достатъчно запознати със СОТ. Речта като цяло остава по-встрани от техните познания.

Психолозите по-скоро могат да уловят вторичните последствия от СОТ при децата, защото тези деца стават невротични, много агресивни. Има и случаи, в които ги боли корем, вие им се свят – това са вече последствия от неспособността им да се справят в училище. В случаите на специфични обучителни трудности, логопедът е подходящият специалист.

 

Втора част на интервюто