Д-р Анка Бистриан е детски психиатър с експертиза в областта на детското психично здраве. Професионалните ѝ интереси са насочени към много ранното детско развитие, процеса на привързаност и оформянето на идентитета и личността. В хода на клиничната работа задълбочава познанията си по отношение на ранната диагностика на невроразвитийните разстройства.
Завършва медицина в Медицинския университет в Плевен през 2001 г. В продължение на 6 години работи като лекар в Държавна психиатрична болница, където придобива специалност психиатрия.
През 2007 г. се присъединява към екипа на Клиниката по детска психиатрия "Св. Никола" на УМБАЛ Александровска и 2011 г. придобива специалност детска психиатрия.
Участва в международни специализирани обучения и семинари, организирани от европейската (ESCAP) и световната (IACAPAP) асоциации по детско-юношеска психиатрия и свързаните професии в Истамбул, Венеция, Вилниус, Париж.
От 2015 г. се включва в обучението на студентите по медицина като асистент към Катедрата по психиатрия и медицинска психология на Медицински университет - София. От 2018 г. е председател на Българската асоциация по детско-юношеска психиатрия и свързаните професии.


Д-р Анка Бистриан е лектор на предстоящия Форум бременност и детско здраве на Puls.bg, който ще се проведе на 20 и 21 април в НДК. Тя ще говори за една от горещите теми в съвремието ни – разпознаване на аутистичното разстройство.


 - Д-р Бистриан, какво е аутизмът? Защо говорим за разстройства от аутистичния спектър?


 

За първи път терминът аутизъм, от гръцки "аутос", означаващ "себе, само, в себе си" бива използван през 1911 г. от швейцарския психиатър Ойген Блойлер, за да опише състояние на самовглъбеност и загуба на контакт с реалността при пациенти с шизофрения. 

През 1943 г. Лио Канер, австрийски детски психиатър, практикуващ в болницата Джонс Хопкинс в САЩ, използва терминът аутизъм с едно по-различно значение от това на Блойлер. В статията си "Аутистично нарушение на афективния контакт" Канер описва симптоми, свързани с поведението, речта и интелектуалните умения наблюдавани при 11 деца, 8 момчета и 3 момичета между 2- и 8-годишна възраст, симптоми за които твърди, че се различават значително и по уникален начин от всичко описано до дадения момент.

 

Децата, описани от Канер, демострират неспособност за свързване с околните от най-ранна възраст; нарушения в развитието на речта от пълна липсва на реч до несъответна употреба на думите, като например ехолално повтаряне, употреба на ритуални изрази с ограничена или без комуникативна цел, нарушена употреба на местоимения; абнормен отговор спрямо обекти и дразнители от околната среда, като храна, силен шум, движещи се предмети, както и обсесивен стремеж към неизмeнност на средата и заниманията; липса на спонтанност и инициативност. 

 

Редом с тези дефицити Канер описва наличието на привлекателна външност, предполагаща буден ум, добра механична памет, изненадващи интереси и умения, които нарича "острови на способности" и които, всъщност, отличават тези деца от децата с класическа умствена изостаналост.

 

Описаните симптоми разделя в две основни групи: "аутистична самота" и "желание за неизменност", които се явяват като водещи и базисни в поставянето на диагнозата. Още тогава Канер смята, че състоянието е вродено и че симптомите могат да бъдат разпознати преди 30-месечна възраст. По този начин се ражда нова диагностична единица - „ранен детски аутизъм”. Описанието на Канер и към момента е най-точно по отношение на т. нар. класически аутизъм. 

 

Също през четиридесетте години на миналия век, в статията си "Аутистична психопатия в детството", австрийският педиатър Ханс Аспергер описва поредица от поведенчески и интелектуални особености при четири деца и въпреки че разгледаните от него случаи демонстрират по-добри интелектуални, речеви и интеракционни умения  спрямо тези описани от Канер, ясно се очертава една обединяваща ги нишка, а именно неспособността на всички тези деца да се свържат и да общуват с околните – дефицит, които и двамата автори наричат "аутизъм". 

 

В съвременната детска психиатрия говорим за разстройства от аутистичен спектър, тъй като научните изследвания показват, че при всяко едно дете симптомите могат да варират, тежестта на нарушенията е различна, а също така и прогнозата. В този смисъл употребата на категориални диагностични критерии, т.е. опитът да се поставят отделните лица в тясно дефинирани рамки, не е нито подходящ, нито научно оправдан.

 

Понятието спектър дава възможност за градация на отделните нарушения между две крайности и отразява по по-добър начин разнообразието на клиничните изяви при всяко едно дете с аутистично разстройство. Образно казано, в единия края на спектъра имаме деца с изразени социо-комуникативни нарушения, липса на реч, тежък интелектуален дефицит и често съпътстващи неврологични и соматични заболявания. При тях прогнозата не е толкова благоприятна.

 

В другия край на спектъра са децата с т. нар. синдром на Аспергер, т.е. деца с много добри интелектуални възможности, с богата реч, по-леки нарушения в общуването и естествено с по-добра прогноза и възможности за реализация. Както вече казах, спектърът на аутистичните разстройства включва деца с различно ниво на развитие на реч и интелектуални умения. 

 

Важно е да се знае, че далеч не всички деца с аутистично разстройство са гениални. Над 70% от тях имат интелектуален дефицит. Също така, характерно за децата с разстройство от аутистичния спектър е, че техните интелектуални постижения са изключително неравномерни. Тоест едно дете с разстройство от аутистичния спектър може да демонстрира приблизително съответни на неговата календарна възраст или дори надвишаващи я умения, към които то има подчертан интерес (например букви, цифри, писане, смятане) и същевременно много ниски умения в други области, като например разказ на елементарна случка от ежедневието, самообслужване.

 

В обобщение, може да се каже, че разстройствата от аутистичния спектър са хетерогенна група вродени и хронични нарушения в развитието на социо-комуникативните умения с до момента неизяснена етиология и с различна прогноза, зависеща от изначалния потенциал на детето и проведената рехабилитация.

 

 - Каква е честотата на заболяването? Оставаме с усещането, че броят на засегнатите деца през последните години непрекъснато расте. Действително ли е така?

 

Световната здравна организация съобщава през 2017 г. честота на разстройствата от аутистичен спектър (РАС) от едно на сто и шестдесет деца. Засягат се предимно момчетата, като съотношението момчета/ момичета е три към едно. 

 

Проведените през последните години епидемиологични проучвания показват тенденция към увеличаване на заболеваемостта от разстройства от аутистичния спектър в целия свят. Това по никакъв начин не се дължи на т. нар. "епидемия" на аутизма, а има съвсем логични и научно обосновани обяснения.


След първите публикации на Канер и Аспергер, между 50-те и 80-те години сме свидетели на понятиен и концептуален хаос по отношение на аутистичното разстройство. Това възпрепятства събирането на надеждни епидемиологични данни, свързани с честотата на разстройството, както и обособяването на специализирани терапевтични интервенции.

 

Трябва да сме наясно, че диагностичният конструкт аутистично разстройство, така както е дефиниран към момента е само на 40 години. СЗО припознава официално аутистичното разстройство като отделна диагноза през 1979 г. и едва тогава то бива включено в Международната класификация на болестите, деветата ревизия.

 

Това далеч не означава, че подобни нарушения в развитието не са съществували в миналото. Напротив, първите медицински описания на деца, които биха покривали сегашните диагностични критерии за аутистично разстройство датират от средата на 19 век във Обединеното Кралство и съвсем в началото на 20 век в Италия, Австрия и Русия. Анектдотни описания на неговорещи деца със странно поведение и изявени дарби, които към момента биха получили диагноза аутистично разстройство, датират от 17 и 18 век. Тоест заболяването не е ново, но едва през последните 40 години разполагаме с единна терминология, ясни диагностични критерии, надеждни методи за диагностициране, по-голям брои обучени специалисти и т.н.т. Всичките тези фактори в едно с повишена усведоменост относно заболяването и изострената сензитивност отстрана на родителите и учителите допринася за по-голямото търсене на специализирана помощ и диагностициране. 

 

Ние в клиника „Св. Никола” на болница „Александровска“ следим движенията на показателите при нашите пациенти и мога да кажа, че през последните десет години броят на новооткритите случаи е константа. Това, което се променя, е средната възраст при диагностициране с тенденция към намаляване. Тоест, ако преди 10 години средната възраст на децата диагностицирани с разстройство от аутистичният спектър е била 5,7 години, сега тя е 3,6 години. Изводът е, че родителите все по-рано търсят специализирана помощ. 

 

 - Според Вас готово ли е обществото да посрещне нуждите на тези деца и ги интегрира. Какво е Вашето мнение? Къде можем да срещнем пречки?

 

За съжаление, българското общество не е толкова толерантно по отношение на лицата с увреждания в това число и аутистично разстройство, както ни се иска да вярваме. Доста често ми се случва родители да се оплакват, че в училище родители на съученици на тяхното аутистично дете настояват то да бъде преместено в друго училище или паралелка, за да не пречи и да не плаши децата им. Дори родители на мои пациенти, деца с аутистично разстройство, понякога правят изказвания от типа „Не съм съгласна детето ми да посещава дневен център, тъй като там има деца с по-тежки увреждания и няма какво да научи от тях.“ 

 

Интеграцията на децата с аутистично разстройство изисква системни и дългосрочни координирани усилия отстрана на здравеопазната система, социалните и образователните служби от едната страна, а от друга страна на обществото и родителите. Мултиинституционалното сътрудничество е от огромно значение в осигуряването на адекватен континуум от грижи за децата и възрастните с разстройства от аутистичния спектър.

 

През последните години все повече специализирани центрове и професионалисти работят с и за децата с аутистично разстройство. Техният брои обаче е недостатъчен и не покрива реалните нужди за страната. Услугите предоставени в сферата на образованието, също са разширени през последните години, но, за съжаление, учителите все още не са достатъчно подготвени да работят с аутистичните деца и да посрещат техните нужди. Смятам, че не се инвестира достатъчно в обучението на специалисти и в тяхното достойно възнаграждение. Това е причина за настъпващо емоционално и професионално изчерпване на работещите в сферата, което на свои ред води до голямо текучество и липса на континуитет в работата с децата и рефлектира негативно върху развитието им. 

 

Очаквайте продължението