Апендиксът е сляпо завършващ, извит израстък прикрепен за началната част на дебелото черво. По вътрешната си повърхност е покрит с клетки, отделящи оскъдно количество слузест секрет, който се оттича към цекума. Стената на апендикса съдържа най-вече мускулна и лимфна тъкан. Израстъкът на дебелото черво обикновено е разположен в долната дясна част на корема, но при децата може да се локализира и на други места. До 3 годишна възраст апендиксът се развива напълно.


Възпалението на апендикса обикновено се предизвиква от чревен или лимфен застой. Това дава възможност на типични за чревната флора бактерии да проникнат в стената на апендикса и да предизвикат серозно или гнойно възпаление. При настъпване на възпалението тъканта се подува, отворът, свързващ апендикса с началната част на дебелото черво се свива , а това може да причини емпием на апендикса. Перфорацията на възпален апендикс води до перитонит.
 


От апендицит страдат хора във всички възрасти, но по-често възпалението настъпва в детска възраст.
 


Кърмачетата
и малките деца страдат по рядко, но при тях усложненията са по-чести и прогнозата е по неблагоприятна, тъй като състоянието се диагностицира изключително трудно. Освен това, различни болести на носа, гърлото или белия дроб създава лъжливи прояви на остро коремно заболяване.
 



Острият апендицит е най - разпространеното коремно хирургическо заболяване при децата. Характерни симптоми са болка в корема, гадене, повръщане, повишена температура.

 

При децата, първоначално болката е неопределена или в областта около пъпа, а по-късно се локализира в  долната дясна коремна област (т.нар. апендикуларен  район)


По време на сън, при движение или при кашляне болката се засилва. Често болката временно изчезва или намалява, но процесът на възпаление продължава. Ако процеса е съпроводен с трайно повишаване на телесната температура, това е сигнал, че спешно трябва да се потърси медицинска помощ. Ако състоянието не се диагностицира и не се овладее навреме, съществува реален риск от образуване на периапендикуларен абсцес или от развитие на дифузен перитонит (възпаление в свободната коремна кухина обхващащо перитонеума).  Тези състояния са тежки и животозастрашаващи.


Поради неспецифичния характер на оплакванията и разположението на апендикса спрямо началната част на дебелото черво, поставянето на диагнозата остър апендицит обикновено е затруднено в първите часове на заболяването.


Особено при децата,чийто тела все още се развиват, апендиксът често се разполага нетипично спрямо цекума. Не е изключено апендиксът да се намира високо, в близост да черния дроб, или много ниско- в малкия таз. Когато апендиксът е разположен в малкия таз, често се наблюдават симптоми като разстройство и често уриниране, предхождащи коремната болка. Поради тези симптоми, често допускана грешка е, детето да бъде неправилно лекувано за дизентерия.


Още при първите съмнения за апендицит, трябва да направите консултация със специалист и при необходимост се извършва апендиктомия- хирургическо отстраняване на възпаленият апендикс.


За потвържданате на диагнозата и прeди ореративното премахване на апендицита се провеждат следните изследвания:

  • изследване на кръвта, което евентуално да покаже повишен брой на белите кръвни клетки (левкоцити) и други признаци на възпаление.
  • общо изследване на урината, което включва оглед под микроскоп за наличието на бели и червени кръвни клетки, бактерии. То е необходимо за отдиференциране на острия апендицит от възпаление на пикочо-проводните пътища,което може да даде подобни оплаквания.
  • ултразвуково изследване (ехография) на коремни органи. Ултразвукът в някои случаи позволява изобразяването на увеличения апендикс или наличието на абсцес в съседство. Той се използва и за отдиференцирането на острия апендицит от други заболявания протичащи по сходен начин.



Острият апендицит се лекува единствено  оперативно, а интервенцията се извършва под обща анестезия. При необходимост се провежда и антибиотично лечение.
 


Освен острия, съществува и т.нар хроничен апендицит, характеризиращ се с чести болки и гадене, които отшумяват от само себе си. В такива случаи се препоръчва провеждането на скенер, ехография, кръвни изследвания и  извършването на планова операция.