Травмите в лицево-челюстната област при деца са много по-редки в сравнение с тези при възрастните хора. Изключение правят ухапванията от животни, особено от кучета. 

 

По-ниската честота и по-малката тежест на уврежданията в детска възраст се дължат на особеностите в анатомията на децата. Кожата и подкожната тъкан при тях са много еластични, челюстните и лицевите кости са силно резилентни, а това предопределя редуциран обем на травмите.


 

От друга страна обаче, всяка травма на детския организъм крие рискове за бъдещия растеж на детето. Това е изключително важно при наранявания на меките тъкани, изгаряния, раздробени фрактури. Лечебното поведение в такива случаи е решаващо.

 

При травми в лицево-челюстната област приоритет заемат кръвоизливите, характерни при травми на зъбите и меките тъкани. 

 

За черепно-мозъчна травма говорят следните симптоми:

  • Загуба на съзнание с определена продължителност;
  • Ретро-и/или антероградна амнезия;
  • Сънливост;
  • Главоболие;
  • Унесеност;
  • Световъртеж;
  • Гадене и повръщане

Характерна при децата е склонността за повръщане дори при леки черепно-мозъчни травми.

 

Особено значение за клиниката и изхода от лечението имат периодите на растеж на детския организъм. От раждането до 12-годишна възраст лицевия скелет расте почти непрекъснато, но този период се разделя на бърз и бавен растеж. Първите 6 месеца са фаза на много бърз растеж, докато през следващата фаза - до към 4-годишна възраст, растежът е относително бавен. Следва нова фаза на по-бърз растеж в периода на 4-7-годишна възраст, последвана от друга на по-бавно нарастване - до 15г. Последната фаза на по-интензивен растеж на костите на лицевия скелет при момичетата е между 15-17 години, а при момчета - между 15-19 години. 

 

Масивният оток на меките тъкани също е характерен за детските лицеви травми. Често той маскира и нерядко затруднява клиничното установяване на фрактурните линии. Това е типично за фрактурите на носните кости. При тях има кръвотечение от носа, крепитация и деформация на носния скелет, септален хематом. 

 

Фрактури на горната челюст в детска възраст се срещат по-често от очакваното. Това се дължи на факта, че в горна челюст липсват масивните проминенции в областта на носните и зигоматичните кости, които поемат енергията при директна травма и така въздействието й се разпределя върху по-широка площ.

 

Долночелюстните фрактури, особено в областта на ставните шийки, са относително чести при децата. Тъй като кондиларният израстък е основен растежен център на долната челюст, то лечебното поведение при тези травми е решаващо за по-нататъшното оформяне на лицевия скелет на детето. 

 

В определен период от развитието на детето зародишите на постоянните кучешки зъби нарастват значително, отслабвайки по този начин здравината на костта. Така създават характерно предилекционно място за фрактуриране, особено в долна челюст.

 

Поради наличието на по-малко кортикална и повече спонгиозна кост у децата, както и на дебел периост, челюстните фрактури много по-често са от закрит тип-„зелена пръчка“.

 

Именно удебеленият периост, богатото кръвоснабдяване и ускорен метаболизъм обуславя сравнително кратките периоди за оздравяване при децата.

 

Съществен проблем при лечението на челюстните фрактури при децата представлява наличието на зъбни зародиши и растежни центрове в челюстните кости. Увреждането им при фрактура води до много сериозни последствия за растежа на костите и зъбите. 

 

Зони на растеж в горна челюст са: областта на костния шев на небцето, местата на свързване със съседни кости, тубера. На долна челюст това са: ставния израстък, горните отдели на клона на долна челюст, ъгъла и тялото на челюстта, симфизата.

 

Трябва да се отбележи и изключително високата преживяемост на увредените тъкани при децата, което определя крайно щадящо поведение при обработка както на раните на меките тъкани, така и на фрактурираните челюстни фрагменти.